Коментар на Иван Кацарски
На път сме отново да удивим света. Вече не със своето балканско юначество и не с най-мъдро ръководство на държавата, а с подвизи във вярата. Та кога друг път, ако не сега, когато светът е погълнат от ужаса на пандемията?
И тези, които смятахме за фанатици, готови да дадат живота си за вярата, сега се огънаха. Саудитска Арабия забрани поклонническите пътувания до Свещените места още в края на февруари. В Кувейт имамите призовават от минаретата правоверните да изпълняват своя религиозен дълг в домовете си. Според израелски научен доклад една четвърт от носителите на вируса са се заразили при посещение на синагоги. След тези разкрития много синагоги по цял свят затварят врати.
Римокатолическата обредност също е дълбоко засегната: Папските меси се предават чрез видеовръзка, храмовете са затворени за всички видове меси. Папата призовава вярващите да се молят в домовете си, а свещениците – да посещават болните, присъединявайки се към медицинските екипи. Освен че се моли за спасение от коронавируса, папата дарява респиратори на най-засегнатите райони. Православна Гърция затваря храмовете си за предстоящите Великденски празници.
Какво се случва у нас? Вече сме в извънредно положение с ожесточаващи се ограничителни мерки. Министерска заповед безусловно забранява дори посещаването на паркове и всеки нарушител се глобява с 5000 лева. Нашите православни храмове обаче са отворени и нашият министър-председател обещава, че ще бъдат отворени и на Великден. По неговите думи, това ще бъде така, дори ако Кризисният щаб препоръча обратното.
Обещават, че ще се спазват противоепидемичните мерки. Но как „безопасно“ ще се съберат десетки, а понякога и стотици богомолци? Как ще се постигне препоръчаната дистанция и достатъчна ли ще бъде тя? Как ще стане причестяването – приемането на хляба и виното? Как „безопасно“ ще се целуват иконите? Може би до всяка икона ще има служител от санитарните служби в пълно снаряжение, който ще я „дезинфекцира“ след всеки отделен човешки контакт, или пък същото ще правят миряните с носни кърпички. Трудно е да си представим по-голям абсурд.
Какво се крие зад това неистово желание да не се промени нищо в обредността, въпреки че животът в страната е вече тотално различен? Може би неподражаемо усърдие във вярата? Но нашето духовенство често се е оплаквало от това, че посещаването на храмовете у нас далеч не е признак на особено дълбока вяра.
Какво всъщност искаме да покажем на себе си и на света? Че нищо не може да пречупи нашата вяра – дори COVID-19? Но не е ли това по-скоро бабаитство, зад което всъщност няма нищо духовно? То не познава духовното смирение и вярата като интимно преживяване. За него на първо място стои ритуалът, и то в качеството му на показен акт – особено за vip-персоните, които не се чувстват пълноценни, ако не са в обхвата на телевизионните камери. И кога ще се покажат „в най-добрата си светлина“, като издигнати „морални личности“, ако не на Великден.
В днешните тревожни дни обаче зад публичната демонстрация на вяра в Бога може да се разчете и нещо друго – богохулство. Човешкият живот е изправен пред огромно предизвикателство. Да пренебрегнеш опасността, да не правиш всичко необходимо за съхранението на живота, своя и на другите, това е истинско предизвикателство към Бога. Ако като стадо овце се хвърлим в пропастта, трябва ли да очакваме, че Бог ще ни спаси, че почти е длъжен да го направи? Но същества, които притежават някакъв разум, но действат против неговите елементарни съвети, не заслужават спасението. Много истина има в народната мъдрост: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“.
Но ако вървим като стадо след нашите водачи, не трябва да забравяме, че те добре ще се погрижат за себе си, както винаги са го правели. Какво трябва да направим ние, останалите, с нашите скромни сили и възможност, за да оцелеем? Нека се ръководим от здравия си разум. Нека се поучим от другите народи. И ако сме истински вярващи, нека не предизвикваме Бога с нашето безхаберие, глупост и показна, фалшива религиозност.