Живеем в непознати на никого времена. Пандемия с такива политически, социални и икономически последици дигиталната ера не помни.
Нормално е хората да са изплашени по най-различни причини. Всички се безпокоят за здравето на близките си и собственото, повечето за бъдещето си, някои дори за правата си.
Налични са достатъчно данни за заобикалящия ни свят, в България не дотам. През последните седмици от живота си това беше темата и за зла участ идейното завещание на Милен Цветков. Горещо препоръчвам на всеки да го изгледа и чуе още веднъж.
Той остави едно послание: маските са, за да ви запушат устите, а не за да ви пазят. Хиляди го споделиха, малцина си направиха труда да вникнат отвъд красноречието на лозунга. Защото той повече от месец не спря да разяснява какво има предвид.
Направи го по неговия начин. Направи го, както го разбира. Направи го като български гражданин, загрижен за близките си, обществото си и държавата си. Не го направи като журналист, познато на всички лице, всеобщ любимец или не, отстояващ проправителствени или опозиционни възгледи, борец за свободно слово или нещо от сорта.
Беше непоклатим от началото на извънредното положение и искаше да знае следното.
Какъв е хоризонтът пред българските граждани?
Управляващите имат ли план?
Какви са мерките, насочени към конкретния български гражданин за понасяне и предстоящо излизане от кризата?
Това искаше да знае Милен Цветков. И не спря да пита от самото начало на извънредното положение до трагедията. Напълно убеден съм, че беше отдаден изцяло на тази кауза и които са гледали последните му изяви, би трябвало също да са. За огромно съжаление, това се оказа и неговото завещание към българските граждани.
Безкрайно огорчен съм, че никой от неговите публични оплаквачи така и не уважи последната му кауза, така сърцато и убедено отстоявана. Милен Цветков заслужаваше повече уважение и съпричастност.
Но най-важното, заслужаваше повече смелост от симпатизиращите му.
Е, не я получи. Омерзен съм до дъно.
Цяла България се изреди да го жали със срамна липса на отношение към последната част от живота му.
Повториха ни хиляди пъти професионалната му биография с аплаузи. Едните ни натрапиха личните си отношения и спомени, други се захванаха да си наваксват собствените дефицити от журналистически кураж.
Детайлите около трагичната му кончина отприщиха всякакви бесове.
Едни решиха да се качат на войната по пътищата на негов гръб, други си избиха възпитателните и семейните комплекси, трети яхнаха антидрога вълната, специалистите по съдебна, житейска и тяхна си справедливост се разкрещяха и те.
Националният позор стигна дотам, едно пропаднало лице с трибуна да подозира ГЕРБ в убийството на Цветков, а друго пропаднало лице да обвинява БСП в същото. Станахме свидетели на обществено падение с невиждани досега мащаби.
Срам ме е дълбоко от всички тези физиономии.
Оставям с надежда в останалите, които като нормални хора тъгуваха за трагедията.
Оставям с надежда и че преди пак някой да си отвори устата за Милен Цветков, ще има доблестта първо да се запознае с последната му кауза. Той каза всичко необходимо сам ясно, без нужда от презрени медиатори и интерпретатори.
Напълно сигурен съм, че Милен Цветков е говорил последните седмици и от името на най-близките си.
Да ценим последната му кауза като граждани и човешки същества. Той беше повече от категоричен.
Автор: Стефан Гайдарски