"И тогава младежта се надигна срещу прогнилия ред и неговите корумпирани представители." Звучи познато. Но става дума не за България, а за Ливан, където една алчна политическа върхушка обра до шушка държавата.
Огромното количество амониева селитра, складирано в пристанището на Бейрут: ливанското политическо ръководство знаеше за него от години. И до онзи ден изцяло игнорираше риска. Това е поредната нова страница в дългия списък от лекомислени и безотговорни действия, с които ливанските лидери застрашават живота и здравето на гражданите. Към края на гражданската война управниците в Бейрут по същия начин поставиха здравето на хората под заплаха, превръщайки страната си в сметище за отровни отпадъци от Европа - и, естествено, изкараха добри пари от това. А съвсем не толкова отдавна кадрите от планините смет по улиците на Ливан се превърнаха в символ за провала на една цяла държава.
Краят на стария Ливан
Трагедията от вторник произнася унищожителна присъда за политическата класа в Ливан. Тази трагедия онагледява провала на досегашната идея, че страната може да бъде разделена между различните религии. В резултат от това разделение малък брой семейни кланове, повечето от които са стари политически династии, обраха до шушка Ливан, като винаги отделяха малка част от богатствата си за своята вярна клиентела.
През октомври обаче опасността от държавен банкрут стана съвсем осезаема, а животът на обикновените ливанци започна драматично да се влошава. И тогава младежта се надигна срещу прогнилия ред и неговите корумпирани представители. Демонстрантите настояваха за ново начало и не се оставиха да ги баламосват с вечните приказки, че разпределението на постовете в държавата по религиозна пропорция осигурявало стабилност в един регион, раздиран от войни и конфликти. В тези протести имаше и нещо съвсем ново: демонстрантите излязоха на улицата със самочувствието на ливански патриоти, а не на представители на едно или друго вероизповедание.
Така е в целия арабски свят
Катастрофата се случи в Бейрут, но тя всъщност е шокиращ пример за нестабилността в целия арабски свят. Там на пръсти се броят държавите, където управниците имат чувство за отговорност. В повечето случаи главната задача на властниците е да си подсигурят привилегии и да натъпчат собствените си джобове. През деветте години след избухването на Арабската пролет в този регион почти нищо не е тръгнало към по-добро. А гневът на хората е повече от основателен.