Вчера вечерта университетски преподаватели от Софийския университет „Свети Климент Охридски“, от Нов български университет и от Университета по архитектура, строителство и геодезия публикуваха отворено писмо, с което подкрепиха исканията за оставка на правителството. „Тoвa бeзoтгoвoрнo, aрoгaнтнo и oпacнo пoвeдeниe нa упрaвлявaщaтa кoaлиция ни кaрa c oщe пo-гoлямa убeдeнocт дa призoвeм прaвитeлcтвoтo нa Рeпубликa Бългaрия нeзaбaвнo дa пoдaдe cвoятa ocтaвкa“, пишат преподавателите в отвореното писмо.
От ФАКТИ се свързахме се с д-р Димитър Илиев, който е преподавател в Софийския университет, в специалност „Класическа филология“ на Факултета по класически и нови филологии. Д-р Илиев е и човекът, организирал написването на отвореното писмо и публикуването му.
- Защо организирахте публикуването на отвореното писмо – беше предварително планирано или Ви подтикнаха конкретно разрушаването на барикадите и насилието над журналисти на конференцията на ГЕРБ?
- Беше абсолютно импулсивно след тези две събития. Те провокираха желанието нещо да се направи, да има някаква реакция. Бях наясно, че има много преподаватели, които не са съгласни с тези действия и реших, че е добре да се артикулира някакъв кратък разказ за това, която се е случило. Направих го в три параграфа, колегите също се намесиха с редакции и предложения.
Работа на хора като нас е да представяме разказ за това, което се случва. Да улавяме настроенията, които хората имат, но не винаги могат да артикулират достатъчно добре. Да реагираме - особено когато става въпрос за протести, защото те са опит за комуникация на гражданското общество спрямо властта, която след това трябва да отговори. Последните протести са забележителни с това, че комуникацията не само не се получава, а става все по-зле с всеки нов опит на хората, които са на власт да реагират спрямо това, което се опитва да им каже улицата.
- Университетската преподавателска трибуна място ли е за изразяване на гражданска позиция?
- Човек може да изразява гражданската си позиция в качеството си на преподавател публично, говорейки с обществото. Идеята, че университетската трибуна не трябва да бъде място за политически позиции по-скоро е свързана с това, че университетският преподавател не трябва да се възползва от своето положение, което е все пак положение на власт спрямо тези, на които преподава. Те по някакъв начин са зависими от него, дори и само заради факта, че трябва да полагат изпит пред него. Той не трябва да влиза в ролята на проповедник на определени политически идеи по време на своето общуване със студентите.
Това не означава, че университетският преподавател не може да има своите граждански позиции, които да изразява публично пред обществото и пред медиите. Колегите, които искат да останат неутрални или са на противоположната позиция – донякъде ги разбирам, защото има опасения, каквито имаше и през 2013 година. Голяма част от хората, които сега подписаха това писмо бяха недоволни и тогава. Групите обаче не се припокриват напълно, сега като че ли спектърът е по-широк.
И все пак има хора, които и тогава, и сега бяха притеснени, че ще настъпи метеж, всичко ще бъде разрушено. Мисля, че новата история на България не е пълна – с изключение на времето след 9-ти септември и след войните, със случаи на радикални метежи, погроми или нещо с особена разрушителна сила. Ние сме кротко общество, страхът от радикализиране е безпочвен.
От друга страна, работа на един протест не е да казва кой ще дойде след това. Протестът е стихия. Неговата работа е да разбърка политическата конюнктура, което да доведе до нови парламентарни избори с нова подредба след тях. През гласуването за политически партии трябва да се случи тази промяна, която хората искат.
- Мислите ли, че правителството ще подаде оставка?
- Много ми е трудно да прогнозирам и да преценя. Имам усещането, че много представители на правителството искат вече да подадат оставка, но има нещо, което ги държи. Аз не мога да кажа кое е това, което ги държи, дали това е чист инат или пък нещо друго. Трудно ми е да прогнозирам как ще се развият нещата оттук нататък, но във всеки случай смятам, че веднъж започнали, протестите не трябва да спират, докато не постигнат поне част от това, заради което са възникнали, а в идеалния случай всички искания. Много демотивиращ сигнал е, когато видиш толкова огромна гражданска енергия, която се е събудила, да угасва без да доведе до нищо.
- Да разбираме ли, че според Вас, протестът трябва да продължи поне до постигането на оставка на кабинета?
- Да, поне до оставка на правителството. Много ми се иска да успеем да се справим и с този голям проблем, който е в прокуратурата – Иван Гешев. За него обаче няма ясни прецеденти – какво се прави, за да може фигурата на главния прокурор да бъде подложена на някакъв контрол и евентуално отстранена, докато за правителството това е много по-лесно и сме го виждали вече няколко пъти.
Друг в въпросът, че сме го виждали толкова много пъти как се случва, че аз лично имам усещане за дежавю. Имам усещане, че всичко това, включително нещата, които си говорим по срещи, по социални мрежи и т.н., с другите граждани – привърженици или противници на протеста, повтарят и продължават да повтарят разни неща, които сме си ги говорили например през 2013 година, но с малко разменени позиции.
Това създава едно усещане за дежавю, което може да бъде леко демотивиращо. От друга страна, на мен ми се струва, че с всеки следващ протестен цикъл – те са през около 6-7 години в България, по някакъв начин обществото си пробва силите и след това преценява дали може да излъчи някакво политическо представителство, което да е адекватно и да свърши някаква работа в интерес на обществото. С всеки следващ протест ми се струва, че обществото и институциите, които си комуникират с него започват бавно и постепенно да се учат, да се развиват. Може би някой ден ще постигнем това, което всички искаме. Хоризонтите са дългосрочни за съжаление.
- Какви са начините за постигане на това, което всички искаме? Според Вас, именно в комуникацията ли е проблемът?
- До голяма степен, според мен, проблемът е в комуникацията и във формулирането на общи цели, които всички консенсусно да се съгласим да следваме. Формално погледнато имаме такива цели – поздравяваме се, че принадлежим към европейското политическо и културно пространство, че изповядваме някакви европейски ценности каквото и да означава това, хубаво е да имаме инвестиции, икономически растеж, определен стандарт на живот.
Уж имаме консенсус по такива въпроси, но се вижда, че когато отидем по-назад, по-надолу, включително на битово, ежедневно ниво, ние не сме наясно как точно искаме да се случват нещата и да постигаме някакви неща. Сблъскваме се с примери за организационна неразбория, за некомпетентност, за корупционни практики от по-малък или по-голям размер. Голяма част от нас ги приемат като нещо, което е част от пейзажа, нещо, което „така си е“. Ние знаем, че улицата ни е разбита и плочките ни плюят с вода, но „то така си е“, това е действителността, в която живеем и трябва да свикнем.
Оздравителното на един протест е да кажеш, че „то така си е“ не е решение, че повече така не може и нещо трябва да се направи. Можеш да не знаеш какво точно искаш да направиш, но знаеш, че ти вече не искаш да ходиш по тази разбита улица с тези разбити плочки.
Работата е след като един протест доведе до завършек, гражданите да отидат на избори. Важно е хората, както на протест действат емоционално, по същия начин, когато отидат пред урните, да действат рационално – да разговарят с хората, които искат да бъдат техни представители, да четат програми и да се опитват да вникнат в тях. Важно е общественият разговор да продължи на по-високо ниво след като емоционалната пара избие на протеста.