България: За да не стане пак, както си беше

Коментар на Евгений Дайнов:

В България силите на мрака разполагат с мощен съюзник в масовото съзнание и го мобилизират всеки път, когато властта започне да им се изплъзва. Този съюзник е склонността на българите да не осъзнават собствените си постижения, камо ли да ги надграждат с нови.

Още в началото на 1990-те години чуждестранни гости бяха изненадани от това, че в цяла Източна Европа единствено българите не се гордеят с мирната си революция, която през 1989-90 година свали комунистическия режим. Единствено българите говореха без гордост, а притеснено и извинително, за „промените“. Британският писател Джулиан Барнс беше толкова втрещен от това отношение на българите към собствените им успехи, че написа цял роман - „The Porcupine“ („Бодливо свинче“). Днес гледаме как същата история се повтаря – както се повтори след избухването от 1997-ма, след „зелените“ протести от 2007-2012 г., след „ДАНС With Me” от 2013-2014 г., след всенародния гняв от 2020 година.

И пак ще бъде, както си беше?

Протестите от края на миналата година – преди броени седмици – промениха всичко. Още тогава беше ясно, че има сили, които веднага ще се мобилизират, за да внушат на българите, че нищо важно не е станало – че било каквото било, но пак ще бъде, както си беше. Целта, разбира се, е по никакъв начин да не бъде допусната енергията от протеста да се превърне в масово гласуване.

Днес живеем в разгара на това усилие, което лека-полека застила постигнатото през 2025-а. Всички говорещи глави са мобилизирани, за да внушават из лакейски медии, че няма смисъл да се гласува, тъй като ще имаме същия резултат. Че няма смисъл да се вярва никому, тъй като всички са маскари. Че няма смисъл да се прави каквото и да било, а нещата просто да се оставят в ръцете на сегашните властници. Пак щяло да има същите сглобки, защото нямало как да няма. И всичко щяло да е, както винаги е било; и нищо ново нямало да се случи.

Жалкото е, че дори ПП-ДБ, очевидните носители на импулса за обновлението, хлътнаха в това блато: затънаха в дрязги покрай реденето на листите вместо да поддържат пламъка на бунта. От това блато е необходимо да се излезе с решителни, резки и предизвикателни действия. Ясно е какви да са те, ако си припомним що е демокрацията като такава.

При демокрацията няма господарска класа, която да взема и налага решения над останалите. Вземащите решения са временно упълномощени да правят това от държателя на властта – гражданството. Как се случва това? Кандидатите да вземат решенията застават пред хората и казват: „Ние сме еди кои си. Борим се за еди какво си. Ако ни подкрепите да се преборим, вашият живот ще се подобри еди как си“.

Това става с помощта на програми, платформи, манифести и публични спорове между кандидатите. Тези неща отдавна отсъстват от нашата демокрация и затова тя е толкова кьопава.

Демокрацията е постоянен разговор и ангажимент

Партиите вече трябваше – и особено ПП-ДБ като очевидни носители на импулса за промяна – да заявят, кои са, за какво се борят и защо. И не, не е вярно, че вече всичко е казано. Демокрацията – това е постоянен разговор, който се подновява всеки ден. Затова си длъжен, ако си политик, борещ се за власт, всеки ден да напомняш кой си и за какво си. Това е особено важно в наше време, когато всички граждани са всекидневно потапяни в океан от лъжи, измишльотини и откровени глупости.

Може би дори по-важно е да възстановим медийните спорове между водещите кандидати – нещо, което бе прекратено лично от Бойко Борисов. Стана едва ли не нормално да не влизаш в структуриран медиен спор преди избори. И това положение е от толкова дълго време, че дори вече не оценяваме неговата скандалност. Израсна цяло едно поколение – например моите студенти – което никога не е виждало предизборен лидерски дебат. Виждали са този жанр в американски, британски, френски медии. У нас – не.

Някои от медиите няма, разбира се, да направят усилието да върнат лидерския дебат; на тях им се плаща, за да стелят мрак. Това е работа за ПП-ДБ, ако наистина искат да превърнат бурята на протеста в прилив на гласове за промяна. Нека структурират програма за лидерски спорове, които да бъдат стриймвани онлайн. Нека програмата да е такава, каквато трябва да е: спор по здравеопазването между кандидатите за здравни министри на партиите; спор по образованието; спор по икономиката; спор по сигурността. А накрая – лидерски сблъсък. Разбира се, иде реч за онази шепа партии, които имат реални шансове да излъчат изпълнителна власт. Останалите стотици нека задръстват ефира на лакейските медии, както са свикнали да правят.

Задачата на младите

Нека в студиото да има табели с имената на поканените. И нека, когато те не дойдат, тази табела да обозначава, кой е оставил мястото си празно – кой е отказал да се появи пред гражданите, за да ги убеждава в своята правота. А който е заел мястото си зад табелата – да спори по отдавна известните правила. А ако ПП-ДБ си направят оглушки – което изобщо, ама никак не им препоръчвам – какво пречи на „джензитата“, толкова мощно включили се в демократичния процес в края на миналата година, да организират дебатите? Те поне живеят в модерния свят и знаят как да стигнат до максимално голяма публика. Знаят и кои са правилните въпроси, които трябва да бъдат зададени. А ние, които вече познаваме тяхното убийствено добро чувство за хумор, можем да предполагаме, как ще се отнесат към избягалите от спора.