Правителството в България управлява с 23%, а 60% подкрепят протестите. Народът има свещено право да се бунтува, а най-добрият протест е масов, търпелив, безкористен и остроумен.
Коментар от проф. Ивайло Дичев
Критиците на протестите често повтарят, че мнозинството българи били избрали това управление, поради което трябвало да го изтърпим докрай. Направете проста сметка: през 2017 избирателната активност е била 54%; за ГЕРБ са гласували 1,1 млн. човека от възможни 6,3; това прави не 33%, какъвто е официалният резултат, а 18% от всички записани в избирателните списъци. Преизчислете по същия начин и гласовете за лъжепатриотите: от 9% те падат на 5%. С други думи, страната се управлява от хора, които имат подкрепата на около 23% от правоспособните съграждани. Сондажите показват, че днес повече от половината български избиратели искат правителството да си ходи.
Когато разберем, че държавното обвинение е бухалка
Ще кажете: такава е системата, изборите тъй или инак са условност, такива са правилата, с подобни проценти се управляват днес повечето демокрации по света. Само че една условност е валидна, докато играчите я приемат. А когато хората установят, че правилата вътре в тази условност не важат за управляващите, тогава договорката вече не важи. Иначе казано: играем на играта „държава“, докато разберем, че държавното обвинение е бухалка, обществените поръчки – грабеж, административните назначения – партийно строителство и тъй нататък.
И в предмодерните общества властта непрекъснато трябва да удържа недоволства, бунтове и заговори, но демокрацията предвижда специално право за съпротива на гражданите. В американската Декларация за независимост се казва, че „когато някоя форма на управление стане деструктивна... задължение на народа е да я отмени и да установи нова форма на управление“. Френската конституция от 1793 пък говори за „свещено право и задължение за бунт на народа, когато неговите права са накърнени“. Впоследствие „правото на бунт“ се посмекчава като формулировка и политиците започват да говорят за „мирна революция“.
Една от тайните при протести: Кой ще се окаже насилникът?
Тъкмо тук е цялата сложност на демократичното устройство: народът хем има право да се бунтува, т.е. да нарушава установения законов ред, хем това трябва да става по мирен начин. Протестното действие трябва да изглежда решително, защото политиката е продължение на войната със символни средства – ако обърнем наопаки прочутия афоризъм на Клаузевиц. От друга страна: в момента, в който се появи страхът от истинско насилие, публиката се стряска и отдръпва подкрепата си. Така нападението срещу Полина Паунова от техни активисти лепна петно върху ГЕРБ. И обратно: унизяването на проправителствената Ива Николова от протестиращи хвърли сянка върху протеста. Протестните действия са парадоксално състезание за жертвеност: няма нищо по-добро за каузата от това полицията да набие някого, както стана през първите дни, но пък снимката на ранен полицай изтрива много червени точки, събрани в дни на упорито скандиране.
Още една тайна: Кой ще се окаже по-безкористен?
Състезанието по жертвеност е и състезание по безкористност: най-силната легитимация на един протест е в това, че някакви хора посвещават време и сили, за да се борят за идеална кауза. Разбира се, отсрещната страна веднага започва да измисля някакви финансирания, мобилизира се логиката от криминалните филми „кой би имал полза“, строят се сложни схеми, обвиняват протестърите, че не са граждани, ами работят за някакви партийни интереси. Самите управляващи начело с Борисов се самоизобразяват като безкористни труженици на нацията, едва ли не безпартийни, които консумират облагите на властта единствено, защото държат да се пожертват за нас. В състояние на яростно обществено разделение привържениците на единия или на другия лагер дори не се опитват да разберат истината, а си намират в един или друг разказ оправдание за позициите, които така или иначе вече са избрали.
Трета тайна: Кой е елитът на нацията?
Естетизацията на протестите през последните десетилетия е свързана с яростната конкуренция на пазара на вниманието: трябва да измислиш такава сценка, такава смешка, че хората масово да те споделят в социалните мрежи. Новаторските идеи обаче имат и друго послание. Те показват, че на площада се събират образовани хора, които превъзхождат управляващите. Показателна беше акцията с подаряването на книги, които г-н Борисов да чете, когато остане без работа. Протестът е легитимен, ако внуши, че в него участват най-добрите, елитът на нацията. Да имаш или да нямаш това изтънчено чувство за хумор днес сякаш заменя предишните класови деления. Един разбира и се смее, другият тъпее. Противниковата страна атакува с по-прост арсенал, вероятно насочен към по-непретенциозна публика: протестърите са безделници, тулупи, утайка.
Четвърта тайна: Колко излизат на улицата?
Разбира се, основен фактор, който легитимира народното недоволство, е числото. Не е толкова трудно да се преброят хората с помощта на дронове и съответни програми. Въпросът обаче гласи: На кого бихме се осланяли? На полицията, на самите протестиращи, на Европейската комисия?
Отново всеки вярва на това, което потвърждава предубежденията му. Не е ясно и как да интерпретираме числата. Колко души трябва да излязат на улицата, за да падне правителството? Наведнъж или сумарно, ден по ден? И защо физическото присъствие на площада се явява по-важно от социологическото изследване за това колко човека не одобряват управлението и искат избори?
Емоционалната суровина за преизграждане на държавата
Причината за последното е, че легитимността на едно гражданско действие е свързана с определено ниво на активност. Един човек, решил да спи на палатка в защита на „крепост Орлов мост“, е много по-важен от хиляда, които по пижама отговарят на телефонния сондаж. В този смисъл електронното управление на държавата, ако го дочакаме, едва ли ще отмени физическото протестиране. Понятието за народ предполага субектност. Народът не е просто населението, той се конструира всеки път като воля, посока, заедност. Впрочем, тъкмо в това е и най-сериозният смисъл на гражданските протести: те са емоционална суровина, от която да преизградим държавата си. В най-добрия случай те раждат лидери, създават лоялности, припомнят ценности. А в лошия хората просто се изпокарват и разотиват разочаровани.