Коментар на Николай Николов
Кое първично: властта или законът?
След 1989 година почти във всички източноевропейски страни здравото ядро в управлението овладя вълненията и съхрани националното богатство. У нас републиката бе съзнателно лишена от механизмите ѝ за самозащита.
Случилото се би могло да бъде описано като продължение на затихналата за четиридесет и пет години гражданска война. Едни членове на БКП се саморазправиха с други, като органите, осигуряващи сигурността и правоприлагането, бяха целенасочено прочистени от професионалистите и станаха недееспособни.
А държавата – това е законът...
Той я пази и обединява населението около определени морални принципи. Когато материалното взе реванш над идеята, червените чорбаджии дори не опитаха да заменят рухналите структури с нови – градежът лично на тях, потомствените дерибеи, не им беше нужен. За да запазят награбеното, те ни продадоха на Турция. И ако разрушаването на промишлеността и науката върна страната в годините преди Втората световна война, то в социален и ментален план предателството ни запрати в деветнадесети век. Ние отново не сме свободни – без мисъл тъпчем земята, която не е наша, и работим за наместниците на чуждите сили.
След преврата хората, налагащи социалистическото законодателство, се самоназначиха за отговорници по демократизацията. В компанията им пъстрееха различни образи: фашисти, хомосексуалисти, ненормалници. Един се хвалеше, че е английски агент – той доскоро работеше в Конституционния съд. Негов колега съумя да стане министър – председател, ала безславно сдаде властта на поддържаното от ДПС правителство и замина за чужбина.
Правото, което ренегатите създадоха, разцепи обществото на недосегаеми и потърпевши. Властта във всичките ѝ проявления стана анонимна и неподдаваща се на контрол. Нейните обсебени от демони кадри бяха освободени от носене на лична отговорност за вземаните решения.
Законите трябва не да формулират абстрактни идеи, а да са разбираеми, недвусмислени и да отговарят на нуждите на мнозинстовото от нас. В парламента на територията със суспендирана конституция тези неща се правят под диктовка от неподготвени хора. Това не е фигура на речта - на депутатите наистина им подсказват как да гласуват за текстовете, от които нищо не разбират... За целта в комисията, разглеждаща даден проектозакон, до докладчика седи съветничка - след всеки прочетен член тя произнася кодова дума, например: «Двадесет», за да посочи на своите подопечни дали да вдигат ръце.
Друга практика е абзаци от брюкселските директиви да се преписват дословно в нашите, без даже да ги проверяват за противоречия с вече съществуващите нормативни актове.
Заради тромавото съдопроизводство понякога възникват съмнения относно справедливостта на законните (поне на книга) решения на магистратите.
Присъдата е не само акт на възмездие за престъпника, друга нейна важна функция е да възпитава – както провинилия се, така и обществото... Тя е стожер, обозначаващ границата между правилното и грешното. Обаче се случва юристи да пресичат безнаказано тази межда. Носят се слухове за съдии, които изпращат свои колеги при обвиняемите, чиито дела разглеждат, за обсъждане на деликатни въпроси. Оневиняват бандити заради лоша работа на разследващите органи и прокуратурата - изчезват улики, неправилно се формулират обвинения и т.н.
Протестите принудиха полицаите да излязат на улицата... Небръснати, покрити с татуировки, те приличат по-скоро на лица, работещи под прикритие в МВР. Служителите, заети с опазването на реда и с борбата с престъпността, наистина ги настигна беда. На ключови постове в системата биват назначавани некомпетентни хора, някои с тесни връзки с криминалния свят. Полицайчетата в районните управления са необразовани и деморализирани.
Младите офицери напускат школата неподготвени за действителността - на работното място те се сблъскват с други порядки и разбирания за позволеното и законното. Разказват, че същото е и в ДАНС.
Една причините за незадоволителната работа на органите, е че те загубиха доверието на обществото. Между другото, разделението се появи заради лустрацията през деветдесетте години - тогава мнозина граждани, сътрудничили съвестно на следствието и контраразузнаването при разкриването на престъпления, бяха заклеймени като доносници. Да изпълняваш дълга си, помагайки на държавата, стана обидно и опасно.
Друг проблем е, че самите служители не вярват на структурите, за които работят, защото не получават от тях подкрепа и защита.
Можем ли още да си върнем републиката, преди официално да е превърната във вилает... Иншаллах... Ясно е, че за да заработят институциите, и за да останем единни, законът трябва да се прилага с цялата му суровост. Би паднало голямо чистене.