Коментар на Любен Дилов - син във "Фейсбук"
Казват, прелюбезни, че след тежък и напрегнат ден, Бойко Борисов се отпуска във ваната си в Банкя, запалва свещ, чете отвореното писмо на Галин Стоев, потопен в ароматна пяна и... плаче ли, плаче. Толкова му се иска да разбере какво пише в него!
Мислех, да ви занимая днес с обезглавяването на Йоан Кръстител, което и католици, и православни отбелязваме на 29 август, но Захари Карабашлиев вече го е направил по чудесен начин, вкарвайки старозаветната притча в актуалния политически контекст. Текстът можете да прочетете на www.kultura.bg.
И въпреки, че бунтът на Йоан Кърстител срещу Ирод е нравствен, а не политически,
можем да го приемем като притча за ролята на духовните водачи в смутни времена. Подобен е и бунтът на Хамлет. Отпървом е негодуванието срещу майка му, пристанала на мъжовия си брат, а чак после идва прозрението и за някои несъвършенства на обществото като цяло и гнилостта на Дания конкретно. Йоан Кръстител до тези прозрения изобщо не стига, разделяйки се преждевременно с главата си по желание на сластната Саломе.
В крайна сметка и двамата остават в историята не с бунта срещу системата, а с личните си прозрения. Единият открива безиходицата от този „скапан от поквара свят“, а другият припознава Спасителя и възвестява появата му. И двамата ги убива любовта. По различен начин...
Ще стане дума и за любовта, и за отрязаните глави, но да се попитаме сега и ние къде са националните духовни водачи, както настояват все по-често из социалните мрежи загрижени граждани. Защо не са на първа линия, защо не се бунтуват, не обясняват, не водят народа в битката му за по-добро утре? Ако се чуе някой глас, той най-често само затвърждава нещо, което вече знаем от повече от десетилетие: между модерните ни политици и модерните ни интелектуаллци има пълна естетическа и етическа несъвместимост.
Писмото на Галин Стоев до Бойко Борисов е нещо като първа среща между Кортес и Монтесума. То описва тази несъвместимост за пореден път и настоява не много конкретно за промяна. За промяна настояват и протестиращи, и контрапротестиращи, а най-големият парадокс е, че всъщност единствените, които предлагат конкретни стъпки към промяна са... управляващите. Колкото и да е куц проектът им за нова конституция, той отваря един от възможните цивилизовани пътища за преподписване на „гражданския договор“, с цялата историческа условност на това понятие.
Последното Велико народно събрание в българската история наистина може да донесе сериозна промяна, че дори и да вземе по законен път главата на Гешев – нещо, за което горещо настояват протестиращите, но в момента е възможно само теоретически...
Мисля, че и най-отчаяните протестъри вече са убедени, че ако утре правителството подаде оставка, някаква сериозна промяна няма да настъпи. Всички социологически сондажи подсказват същите политически играчи и в следващия парламент, със съвсем леки корекции. В тази връзка да виним интелектуалци и будители, че не са в първите редици на протестите е малко необмислено. Не е нужно да си завършил Сорбоната, за да пресметнеш, че следващото правителство не може да се състави без ГЕРБ, ДПС и/или БСП.
И още нещо в защита на мълчащите, или иронизиращите: да не харесваш управляващите съвсем не значи, че харесваш протестиращите.
Или поне тези, които се представят за лица на протеста. Хората – все едно дали ще ги наричаме интелектуалци, или не - които мислят за това как реално могат да се наченат сериозни политически реформи, виждат шанс единствено в конституционните промени и Велико народно събрание.
Просто в следващият обикновен парламент няма как да има мощно реформаторско мнозинство, което да ги предложи и осъществи.
Нека ме поправи някой, ако греша, но кой ще направи важните реформи в следващия обикновен парламент? БСП на Нинова, ГЕРБ, ДПС или Слави Трифонов? А може би генерал Наско и Христо Иванов ще имат абсолютно мнозинство?
Генералът вече беше част от такова мнозинство, което дори досиетата не успя да отвори, както очакваха всички поддръжници на СДС и Костов след 1997 година...
Най-разпалените протестъри желаят да видят веднага търкулнати две глави: на Борисов и на Гешев.
Някои от наричаните интелектуалци също смятат това за минимален, символен акт, който ще свали напрежението и ще отприщи важни реформи. Също като майката на Саломе, която смятала, че търкулнатата глава на Йоан Кръстител ще ѝ позволи вече безпрепятствено да споделя леглото с мъжовия си брат.
Историята доказва, че търкулнатите глави нищо не променят.
Нито тази на Чарлз Първи, нито на Томас Мор, нито на Мария Антоанета, нито на Робеспиер... Главите се търкаят, керванът на историята си върви. Нашият случай няма да е изключение. С оставката на Борисов ГЕРБ няма да изчезне. Напротив, той ще има време си стегне партията, да мобилизира мощен електорален ресурс, който идва най-вече от силната му местна власт и да вземе, ако не същите, то сходни депутатски места в следващия парламент.
Гешев е възможно да си тръгне само по собствено желание, а това малцина от прокурорите го искат. Най-вече защото за пръв път в 30 годишната си история се чувстват достатъчно силни да се изправят не само срещу знакови фигури на прехода, но и срещу действащи политици.
Парадоксално, но свръхактивността на прокуратурата, започна да се отразява и на съдиите. Делата отново станаха „интересни“, а техните отсъждания – често срещу прокуратурата - ги въоръжават с авторитет и независимост, които традиционно бяха поставяни под съмнение през последните десетилетия. Това пък кара прокурорите да се стараят повече и да внасят в съда по-издържани обвинения.
Има още много любопитни парадокси, които политическата криза отключи, но единственото ефективно място за обсъждане и решението им е именно Велико Народно Събрание. И вече няма никакво значение, дали то ще е свикано като тактически, или като стратегически ход. В обозримо бъдеще трудно ще се случи в нормален парламент да се съберат над 120 депутати, които да се саморазпуснат и обяват избори за ВНС.
И още един парадокс: всички личности, които провиждаме като духовни водачи на нацията - ако решат да тръгнат по този трънлив път – имат един-единствен шанс да попаднат в парламента и да окажат реално влияние за една по-сериозна промяна в политиката. И той е Велико Народно събрание, което ще се избира по мажоритарен, и по пропорционален начин. Аз лично се съмнявам, че Галин Стоев или Захари Карабашлиев ще зарежат интелектуалния си уют и ще тръгнат да стават велики народни депутати, но пък защо не? Спомнете си какви имена имаше във ВНС преди 30 години - Валери Петров, Йордан Радичков, Кирил Маричков, Петър Слабаков, Стоян Михайлов, Марко Ганчев, Тодор Колев, Елка Константинова, Михаил Неделчев, Георги Мишев, Анжел Вагенщайн, Георги Иванов, Леда Милева, Блага Димитрова, Леа Коен, Борис Димовски, Димо Димов, Стефан Продев, Азаря Поликаров, Йосиф Петров, Гиньо Ганев...
Според вас, прелюбезни, имат ли шанс модерните еквиваленти на тези имена (ако изобщо съществуват) да попаднат в законодателната власт при едни обикновени избори? Кой ще ги издигне? Корнелия, Бойко, Слави или Ахмед? И колко ще им се чува гласа сред стройните редици на бекбенчърите?
Има едно основно правило при сглобяването на прахосмукачка:
след като сте опитали всички други начини да я сглобите, прочетете инструкцията. В нашия случай инструкцията е конституцията и каквито и начини да опитваме да сглобим по-добре живота си, не можем да променим човешката природа. Но можем да променим инструкцията...
Правила за духовни водачи няма, но има един пример – този на Йоан Кръстител. Може да настояваш за оставката на цар Ирод, но може и да откриеш и кръстиш Спасителя на света. Разбира се, едното не изключва другото, но иродите са много, а Спасителят е един.