Коментар на Искра Баева за "24 май"
От повече от седем десетилетия в България всяка година се отбелязва датата 9 септември. Но и тя, като много други важни исторически дати, е преживяла различни времена и поляризирано отношение.
По-възрастните си спомняме за помпозните „всенародни тържества“, които бяха задължителни независимо дали семейството ти е загубило или спечелило от политическите и социално-икономическите промени след 1944 г. Хората от средното поколение могат да си припомнят голямото отрицание, черните ковчези, картите с бодлива тел и черепи, които олицетворяваха „най-черна дата“ 9 септември в годините след 1989 г. За повечето от младите българи обаче датата е по-скоро част от учебниците по история, доколкото изобщо ги четат.
С други думи, за различните българи датата 9 септември 1944 г. означава различни неща, често противоположни. Но трайната тенденция е датата постепенно да се оттегля в историята и да напусне митингите по улиците и площадите.
От тази историческа перспектива искам да погледна на 9 септември 2020 г., цели 76 години след събитията, при все по-малко живи свидетели и все повече книжни познания.
За предпоставките, събитията и последиците от септемврийските дни на 1944 г. вече има купища книги, в някои от които датата се възхвалява (все по-стари и по-малко), в други напълно се отрича (новите, но и техният бум отминава с началото на новия век), докато с отдалечаването на социализма все повече историци се опитват да го разглеждат като важна част от историята на ХХ в. И то не само на България, а и на значителна част от Източна Европа, а и на света.
За днешното общество обаче значението на далечната септемврийска дата от 1944 г. вече се пречупва през реалностите, в които живеем и които са последица от новите дълбоки социално-икономически промени, настъпили след 10 ноември 1989 г. В някои отношения двете дати си приличат – посрещнати са с голям ентусиазъм от част от българите и с мрачни предчувствия от друга част, в резултат на промените и при двете едни печелят, а други губят. Вярно е, че за разлика от 9 септември 1944 г. на 10 ноември 1989 г. се радва огромната част от българите. Но пък – и пак за разлика от 9 септември – 30 години по-късно твърде много българи се чувстват разочаровани. Колко са били разочарованите през 1974 г. е трудно да се каже поради липсата на демокрация, но аз поне си спомням, че мърморехме всички, но гледахме с надежда в бъдещето.
Аз съм от историците, убедени, че няма периоди, в които да е имало само добро или лошо, независимо че стари и нови идеолози (често пъти са едни и същи приспособяващи се към новите реалности) мислят обратното. Затова смятам, че на днешния 9 септември трябва да мислим повече не за станалото на 9 септември, а за обществените проблеми, създадени след 10 ноември.
Защото на мястото на онзи недемократичен и репресивен държавен социализъм се възцари демократичен, но много несправедлив за големи групи хора капитализъм. Ако внимателно се вгледаме в днешните протести, зад ударните лозунги за оставки и отстраняване на разяждащата държавата мафия ще видим и искания за повече социална справедливост, за борба с неограничената експлоатация на хора, държава и природа.
Тези искания говорят за стремеж към нова социална организация на обществото.
Подобни са били надеждите и на много участници в събитията на 9 септември 1944 г. Надежди, които не са се сбъднали. Затова днес, когато живеем в последиците от 10 ноември 1989 г., може би трябва да се обърнем към 9 септември 1944 г. с цел не да го хвалим или отричаме, а да потърсим поуките. Как в бъдеще да избегнем най-лошите последици на онзи социализъм, но и да се възползваме от някои от неговите постижения в социалната сфера, икономиката и културата.
Сигурно звучи еретично, но е крайно време да погледнем на историята не през призмата на правилната вяра, а на хората и техния живот.