Баба ми живееше в северногръцкия град Йоанина (Янина). Беше чудесна жена, която много ме обичаше и все гледаше да ми сготви нещо вкусно. Само дето всеки път, когато скочех от масата, за да изляза навън да ритам топка с другите деца, тя строго ме скастряше: „Първо си изяж всичко в чинията, иначе ще дойдат турците и ще те откраднат!". Сигурно именно поради тази нейна строгост и до днес мъкна няколко кила свръхтегло…
Започнах да разбирам бабината заплаха чак когато поотраснах. Йоанина става гръцка едва след Балканската война, през 1913 година. Дотогава баба ми е била гражданка на Османската империя. Макар че думата „гражданка" заблуждава. Защото владетелите на Османската империя по онова време имат нужда не от граждани, а от покорни поданици.
Точно с това гърците не желаят да се примирят и по едно време се надигат срещу османското владичество. Въстанието им не само протича успешно, но дори се превръща в основополагащ мит на съвременната гръцка държава.
Митове и истини
Банална истина е, че всяка нация силно преувеличава своите основополагащи митове. Нациите все гледат да премълчават своите жестокости и да поставят в лъча на прожектора единствено заслугите и великите си дела. Сигурно същото е било и при основаването на съвременната турска държава през 1923 година или пък през още по-далечната 1871 година, когато възниква Германският райх. (Да не споменаваме швейцарските хитреци, които директно си измислят историята за Вилхелм Тел и ябълката.)
Според идеализираната гръцка история, гордата елинска душа, с помощта на православната църква, в крайна сметка успява да победи далеч по-многочислените турци. Ако гледаме резултата, това сякаш наистина е така. Но всеки образован човек би трябвало да знае и още нещо: че без външна помощ гръцката независимост едва ли щеше да се случи. Например: ако великите сили не бяха унищожили турско-египетската флота в Наваринското морско сражение през 1827 година.
Може би затова и до днес политиците в Анкара смятат, че Гърция е глезеното дете на Запада. В самата Гърция обаче мислят точно обратното: истинският глезеник всъщност била Турция, която по линия на НАТО продължава да получава нови оръжия, въпреки че е окупирала половин Кипър, въпреки че нахлува в съседни държави, въпреки че в парламента дава власт в ръцете на един националистически лидер, а на всичко отгоре влиза в крамоли с партньорката в НАТО Гърция заради газовите находища в източно Средиземно море.
Според една разпространена баналност, гърците и турците искали да живеят в мир едни с други, ама политиците все го проваляли. Не знам дали това е вярно. От личен опит знам обаче, че много хора от двете страни на Егейско море наистина изпитват симпатия едни към други и лесно намират общ език - през музиката, през храната, през сродния хумор или пък по линия на общото и за двата народа черногледство.
Ако искаме и занапред да живеем в мир
Редица филми и литературни произведения са посветени на сложните и противоречиви отношения между двете нации, преминали през войни, размяна на население, преврати, окупации. Ако искаме обаче и занапред да живеем в мир, ще трябва солидно да укрепим фундамента на взаимните си чувства. Защото ако гърци и турци отново се забъркат във военен конфликт помежду си, победител просто няма да има - и двата народа ще бъдат губещи.
Трябва ни и смелост. Дори някогашните смъртни врагове Елевтериос Венизелос и Кемал Ататюрк проявяват такава смелост, когато преговарят за гръцко-турска конфедерация в източно Средиземно море. Макар че тази идея едва ли някога ще бъде осъществена - най-малкото поради изконния турски страх от разделение на отечеството.
И все пак: много по-добре е да разработваме идеи за бъдещето, отколкото кръвожадно да дрънкаме с оръжие едни срещу други. Но за целта се нуждаем от талантливи политици, а не от националисти. И не на последно място: нужни са просветени граждани, образовани хора със самочувствие. И от двете страни на Егейско море.
Автор: Янис Пападимитриу