България отхвърли предложената ѝ преговорна рамка за Република Северна Македония и може да блокира пътя на Скопие към ЕС. Не е ли крайно време България да прояви повече великодушие, пита в коментара си Петър Чолаков.
България и Република Северна Македония (РСМ) изглеждат като перфектната илюстрация на характерната за региона взривоопасна смес от балкански инат и комплекси за малоценност. Последно: София няма да приеме предложената преговорна рамка, а македонският премиер Заев контрира, че това било нарушение на Договора за приятелство от 2017 година. И София, и Скопие държат на своето, а според поговорката „по-умният отстъпва”. Не е ли крайно време България да прояви великодушие, вместо да става препъникамък пред членство на РСМ в ЕС?
На пръв поглед, отговорът е „да”. През последните 30 години София често е подавала ръка на Скопие. Защо е този пуст балкански гяволък точно сега? Толкова ли е важно как е възникнала македонската нация и има ли български корени или не? Нима всяка нация не е „изкуствен продукт”, както настоява професорът по политология в Грац Флориан Бийбър? Защо държим да покажем, че езикът на съседите е резултат от политическо инженерство; какъв е този дребнав буквализъм от страна на българските власти при употребата на името на съседна държава в официални документи?
Упорството на българите не намира подкрепа в нито една европейска държава, твърди "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" (FAZ). София дори бе обвинена в „побойническо отношение” към Скопие, което противоречало на европейските ценности (според Бийбър). Светът тръпне, поразен от призрачната сянка на пандемията, а сме тръгнали „да се дърлим” за костите на покойници като Гоце Делчев.
Четейки сатирата на Даниел Смилов по темата, човек се изкушава да се попита доколко изобщо са реалистични българските „претенции”. Нямам колеги от други държави, с които толкова бързо да стопяваме дистанцията, обръщайки се един към друг с „брате”, да се разбираме с такава лекота – не е ли време да ‘включим' чувството за хумор, да пием по едно със съседите и да продължим напред, вместо да възпаляваме още повече казуса?
Възраженията срещу българските искания пропускат няколко важни неща
Само пришълци, дошли от друга планета, могат да се учудят на приликата между столиците на държавите по света: в центъра на почти всяка има поне по един голям площад, на който се извисяват паметници на умрели герои. За добро или зло, националната държава, патриотизмът, националните митове, легенди и реликви не само не бяха отмити от вълните на глобализацията, а дори пуснаха по-дълбоки корени. Мултикултурализмът се оказа мъртвороден.
Европейската интеграция е благороден проект. Но нима народите в ЕС са готови да захвърлят „черупките” на националните държави? Дали скоро ще видим пълна федерализация – „Европейски Съединени Щати”? Нима Германия, Франция, Испания и др. нямат своите могъщи исторически наративи, травми и комплекси, които, в много случаи, продължават да се преподават (за да не кажа проповядват и втълпяват) още от детските ясли? Нима там не кадят тамян пред иконите на героичното си минало – реално или въображаемо; икони, които пазят ревниво, самоотвержено, а нерядко и агресивно. Или когато, г-н Бийбър, става дума за историята на малката, бедна България е по-добре смирено да мълчим? Нима на държавата ни подхожда участта на опърпано слугинче, което не трябва да знае много-много? Или само „мегаломанията” на богатите и силните заслужава уважение?
Приятелство или картбланш за подигравки?
Г-н Заев хубаво припомня за ангажимента на България да поддържа европейската интеграция на Скопие, поет в договора от 2017, но някак забравя за останалата част от този акт – и особено за задълженията на РСМ. Еврочленството на РСМ е стратегически важно за България (от караницата между Скопие и София печелят враждебни на ЕС сили като Кремъл, а и „УДБА-шите” – великосръбските националисти), но подкрепата ни никога не е била безусловна.
Случи се по-скоро обратното на заложеното в договора. През последните години антибългарското говорене при съседите се засили. Македонски учени, участници в съвместната „историческа комисия”, а и голяма част от обществеността в РСМ, не показват да са готови да мръднат и на „йота” от своите позиции. Какво подписахме: договор за приятелство или картбланш за подигравки?
Българските „патриоти”, разбира се, експлоатират темата. Но фактите говорят сами. Резултатът: през октомври 2020 само 22% от българите оценяват РСМ като близка и добросъседска държава, а огромното мнозинство (84%) смята, че България не трябва да подкрепя кандидатурата ѝ за членство в ЕС преди да бъдат решени спорните въпроси („Алфа Рисърч” ).
Съгласен съм, че София може да прояви по-голяма гъвкавост. Не приемам обаче българските възражения да се отхвърлят априори, на базата на принципа, че „историята е просто пепел”, някакъв атавистичен поклон пред призраците от миналото, тачен от неандерталци.
Логичен сценарий
Да, българското ‘вето' сега ще налее вода в мелниците на противниците на София, но ако РСМ не спазва договора с България, как ще изпълнява ангажиментите си в ЕС? Очевидно доверието между двете страни е компрометирано. Не е прекалено късно Скопие да покаже чрез действия, че държи на договора – например като се откаже от претенциите за македонско малцинство в България. Вместо компромис, г-н Заев обаче премина „в настъпление”. В светлината на казаното, блокирането на РСМ по пътя за Брюксел от София се очертава като вероятен и логичен сценарий.