14 ноември 1943 година е един от най-тежките дни за България по време на Втората световна война.
На тази дата британските и американските сили провеждат първо масирано въздушно нападение над българската столица.
Точно в 12,30 ч. 137 самолета - 91 бомбардировача B-25 Мичъл и 46 изтребителя „Лайтинг“ атакуват София. Над столицата са пуснати общо 563 бомби.
Разрушени са 47 сгради и постройки. Убити са 59 души и са ранени още 128 българи. Убити са 56 граждани, 1 полицай и 6-има военни. Тежко са ранени 49 души, леко ранени са 79. Срещу противника излитат 17 български изтребителя Ме-109.
Оповестителната служба закъснява да подаде сигнал за приближаваща опасност. ПВО не успява да свали противников самолет, но успява да отклони атаката от центъра на града. Изстреляни са 1471 тежки и 2128 снаряда от по-малък калибър. До края на 1943 година съюзническите сили бомбандират още 4 пъти България.
Това не е първият подобен акт срещу България през военния конфликт, но поради интензивността и масовостта си, той бива приеман за поставящ началото на серията от ужасяващи бомбардировки, които чертаят един от най-мрачните и трагични епизоди от историята на столицата, след който тя вече не е същата.
Първият масиран удар срещу София се извършва по нареждане на Лондон. И то неслучайно. Решението за въздушна кампания срещу България на Имперския комитет по отбраната е взето под председателството на премиера Уинстън Чърчил и формално е протоколирано на заседанието от 19 октомври 1943 г. Целта е да се постигне капитулацията на България.
Сянката на провала на Дарданелската операция през Първата световна война (25 април 1915 ‒ 9 януари 1916 г.) години наред ще тегне над британския министър-председател Уинстън Чърчил. Българската армия спира инвазията на съглашенските войски и те са евакуирани в Египет. Оттогава той остава с трайна неприязън към българите и България. Това най-ясно проличава през Втората световна война, когато без колебание нарежда масираните бомбардировки на София.
Жестоко звучат изречените преди това от Чърчил слова: „Нужно е да се удари единствено столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен, да загине, да бъде сринат до основи и в неговите развалини да се засадят картофи.” Операцията е осъществена под кодовото наименование „Прицел от упор”.
Следват нови въздушни атаки на 24 ноември, 10 и 20 декември 1943 г., като в последната вече се включват и американски бойни авиони. В защита на столицата се намесва противовъздушната отбрана и българската авиация. Свалени са общо 16 неприятелски самолета, но загиват няколко наши летци. Сред тях се откроява легендарният поручик Димитър Списаревски – първата българска „жива торпила”.
С началото на 1944 г. нападенията стават още по-жестоки, вече са насочени към централните части, при което броят на жертвите нараства значително, а материалните щети са непоправими, много сгради в представителните квартали на града се превръщат в руини и днес само архивните кадри пазят спомена за тях. В българската история 10 януари 1944 г. ще остане известен като "черния понеделник", когато близо 300 самолета хвърлят бомби, при което отнемат живота на над 500 души.
Хаос, ад. Разрушени къщи, разорани улици, димящи пожари и развалини, повредена електрическа мрежа и водопровод, студ и дезорганизация, изплашени граждани, които плахо се завръщат към домовете си - това бе София вечерта към 22 часа. Те търсеха изчезналите си близки или топло място, където да се приютят в студената нощ, когато изведнъж, неочаквано за всички и без предупреждение от сирените, се чуват артилерийски изстрели и в същото време над главите им падат отново бомби и прелитат самолети.
През февруари 1944 г. Чърчил отговаря на предложения за прекратяване на бомбардировките, че „след като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него.“
Британски историци като Базил Лидъл Харт смятат, че „ползата от бомбардиране на цели райони в много отношения е твърде съмнителна“ и определят „продължаването на бомбардировките на цели райони от британците много след като те вече нямат никакви основания или извинения да действат по този начин“ като „пренебрежение към елементарните морални норми в бомбардировъчната кампания“ .
Българските медии съобщават за нарушение на Хагските конвенции за водене на война. Американски изтребители са разстреляли спускащият се с парашут поручик Иван Бонев.
Отбелязани са случаи на обстрел на цивилни лица от бордовите картечници на американски съпровождащи изтребители. При такъв инцидент в гр. Дупница на 4 януари 1944 г. загиват 80 души.
След войната се появяват съобщения, че Георги Димитров е предал на Сталин протест на Васил Коларов. Сталин категорично настоял пред Рузвелт, че не иска да се разрушава бъдещата съветска окупационна зона. След „черния Великден“ на София през 1944 г. американският президент разпорежда, против волята на Чърчил, намаляване на интензивността на бомбардировките.
Въпреки това бомбардировките продължават на 24 май 1944 г. над София и на 12 юни и 28 юли 1944 г. над Карлово. Само при тях, макар и не толкова масирани, жертвите са най-малко 92.