Отидете към основна версия

5 359 17

Как заблудите от Втората световна война подхраниха Брекзит манията

  • великобритания-
  • брекзит-
  • борис джонсън

Големият политически успех на брекзитърите е, че убедиха тясно мнозинство от британския народ, че повечето от оплакванията им, дори и метеорологичните, произхождат от Европа

Снимка: БГНЕС
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Коментар: Макс Хейстингс, "Блумбърг"

Иронията обаче, все още слабо долавяна от широката публика, е, че напускането на Европа няма да намали имиграцията, идваща отвъд континента, която продължава да нараства. Нетната миграция от страни от ЕС към Великобритания е спаднала драматично, на 58 хиляди миналата година, и вероятно ще продължи да спада, тъй като гражданите на ЕС губят правото си да живеят и работят тук. В същото време, между март 2019 г. и март 2020 г., 316 хил. неевропейски мигранти са пристигнали във Великобритания и абсолютно нищо, свързано с Брекзит, няма да ѝ помогне да намали тази цифра. Големият политически успех на брекзитърите е, че убедиха тясно мнозинство от британския народ, че повечето от оплакванията им, дори и метеорологичните, произхождат от Европа. Доста шантаво е, че среден по ранг офшорен остров, с малък собствен индустриален капацитет, може да се опитва да проявява снизходителност към други нации. Проблемът с Европа е не толкова поради натровените британски политици, а поради вкарания в медикаментозен ступор британски народ. Той е прегърнал носталгичната визия, че ще ни бъде отказан дял в най-важните и вълнуващи неща, които предстои да се случат в идните години. Ние гласувахме да станем бутафорен увеселителен парк на миналото. Писах преди две години, че ако Джонсън постигне амбицията си да стане министър-председател, Великобритания ще се прости с всяка претенция да бъде разглеждана като сериозна държава. Не оттеглям тези думи.

Дори Чърчил признаваше, че Великобритания е малка сила, която става голяма чрез връзката си с Европа.

Преди три дни Великобритания завърши процеса по напускане на Европейския съюз, голям акт на външната политика, от който по-голямата част от света е в почуда и смята за зле премислен.

Това извиква спомена за коментарите отпреди 15 години, направени на англо-германската конференция от тогавашния президент на "Мерцедес-Бенц": „Искам да кажа на нашите британски приятели колко много се надяваме да останат наши партньори в ЕС. Ако все пак решите да напуснете, надявам се няма да сметнете за неучтиво предположението ми, че в епоха на гигантски търговски обединения навън може да ви се стори студено.“

И така, защо Великобритания предприе този скок в непознатото? Следващите редове са предъвкване по-скоро на характера на британците, отколкото на нашето правителство.

Въпреки това, ще започнем със забележката от миналия месец на Гавин Уилямсън, секретар по образованието, притежаващ жестоко оспорваното отличие да бъде най-незабележимият от членовете на кабинета на Борис Джонсън. Попитан защо британците са първата нация, разрешила ваксината срещу COVID-19, той направи сравнение на качествата на американските и европейските учени и власти, след което каза: „Ние сме много по-добра страна от всяка друга, нали така?“

Основавайки се върху почти всичко, което Великобритания е направила от 1945 г. насам, убеждението на по-голямата част от нейния народ е, че сме специални, различни, важни. Много средноголеми нации споделят това убеждение в известна степен – вижте Франция – но малко от тях позволяват то да влияе на политическия им курс така, както упорито правят наследниците на Уинстън Чърчил.

Втората световна война все още доминира в представата на британците за себе си. Като историк на конфликта, понякога стигам до отчаяние от решимостта на сънародниците ми да опазят националните митове, вместо да признаят грубата реалност. Фразата „Велик Алианс“, измислена от Чърчил, прилегна на грандиозния, напълно въображаем конкурс, на който той стана най-влиятелният основоположник, написвайки шесттомната си история на конфликта.

В действителност САЩ, Великобритания и Русия водиха войната със съвсем различни цели и излязоха от нея при много различни условия. Щатите бяха безспорен победител и единственият, излязъл от войната в състояние на много засилена икономика. Русия понесе неописуеми човешки загуби – 27 млн. загинали, при по-малко от половин милион за Щатите и Великобритания – но превземането на Берлин позволи на комунистическия лидер да обяви единствения си безапелационен национален успех между 1917 г. и краха си през 1991 г." (с евентуалното изключение на изстрелването на сателита "Спутник" през 1957 г.).

Това в много голяма степен обяснява защо Русия все още прави повече годишни възпоменания на своята „Велика отечествена война“ от всяка друга нация.

Великобритания е финансово унищожена от войната, което също задейства алармата за империята. Нито едно следвоенно събитие или успех обаче, дори постигането на модерен стандарт на живот, който би се сторил направо луксозен на бащите и дядовците ни, не е постигнало магията и не е влязло в националния ни фолклор така, както нашата самотна съпротива срещу нацистите през 1940-41 г. Модерните брекзитъри прегръщат забележително глупавата забележка, която крал Джордж VI прави пред майка си след капитулацията на Франция, че сега е по-щастлив, понеже „няма съюзници, с които трябва да е любезен или за които да се грижи.“

Написал съм книги, в които посочвам, че самият Чърчил не е виждал абсолютно нищо велико в изолацията на Великобритания. Преди французите да признаят поражението си, той прави отчаяния, безнадежден жест, да предложи на техния премиер Пол Рейно „неразрушим политически съюз“ между двете страни, само и само Франция да продължи да се бори.

По-голямата част от висшата класа британци презираха американците почти толкова, колкото и жителите на континента. Техният премиер беше сред малцината, които откровено уважаваха Щатите. Той признаваше, че победата над Хитлер би била непостижима без американското участие във войната.

Лондончанка от средната класа на име Виър Ходжсън пише в своя военновременен дневник, отдавайки дължимото на наполовина американския произход на премиера: „Ако беше чист английски аристократ, той нямаше да бъде в състояние да поведе по начина, по който го направи.“ Тя признава, че мнозина от приятелите на Чърчил от висшата класа са смятали Чърчил за простак, но мъдро забелязва: „В този момент имаме нужда от нещо повече от добър вкус, за да спасим Великобритания.“

Самият Чърчил пише в нощта след Пърл Харбър, когато вече знае, че Америка е във война: „Легнах си и спах, спасен и благодарен.“

Обществените нагласи на британците през войната показват много по-слаб ентусиазъм към презокеанските съюзници, от този на премиера им – те все още са влюбени в образа на храбрата малка Великобритания, заявяваща неподчинението си от Белите скали на Довър.

Ричард Уейт, автор на студия от 2002 г., посветена на модерните британци и тяхното търсене на идентичност, пише за военната епоха, че много политици, поети, историци и вестникари правят откровени паралели с Елизабетинската и Наполеоновата епохи: „Те описваха Хитлер като поредният самозван, властолюбив континентален диктатор, като изтъкват непоклатимата последователност на „островната история“.

Забележителното е не, че тази теза упражнява такава власт през 1940 г., а че продължава да прави това 80 години по-късно. Преди година или две се оплаквах на моя приятел, историка Майкъл Хауърд, изключително мъдър почти столетник, от ксенофобията в ядрото на брекзит-движението. Невероятно е, казвах му аз, че британците гледат на чужденците с такова презрение. Той въздъхна театрално и каза: „Скъпо момче, те винаги са го правели.“

Във важно изследване на отношенията между Британия и ЕС, публикувано през 1998 г., журналистът Хюго Йънг, сам по себе си страстен европеец, пише за антиките на Консервативната партия: „Светът, който защитаваха, изглеждаше... носталгичен и тесен, обсебен от демони, изтерзан от екзистенциална обърканост. Те бяха неспособни да проумеят възможността Европа, чрез неимоверното засилване на поствоенните местни икономики, да се окаже създател на националната държава в модерния свят.“

Преди почти половин век, през 1973 г., британският народ неохотно се съгласи да се присъедини към Европейската икономическа общност, само защото бяха изчерпали всяка друга възможност да разширят влиянието си зад граница. Докато правителствата на Обединеното кралство се радваха на близки отношения с Вашингтон, никой не се съмняваше, че ние сме неизмеримо подчинени на Съединените щати.

Когато Британската империя се чувстваше слаба, тя се опитваше да постигне глобално влияние чрез господството си над Британската общност, към която повечето от нейните бивши колонии и доминиони принадлежаха. Тази институция доказа, че притежава ритуално значение, което задоволява Кралицата, нейната официална глава, но постига минимални икономически ползи и пренебрежими политически такива.

Мнозинството от британския управленски апарат колебливо възприе идеята за присъединяване към Европа, защото се заблуждаваше, че може да я доминира. Те отказаха да признаят, че относителната икономическа слабост на Британия, сравнена с възхода на Германия и възстановяването на Франция, ще направи това невъзможно.

Също така, продадоха на британския народ това членство с фалшиви реклами, убеждавайки го, че Европейската Икономическа Общност е само търговско партньорство, което не изисква жертва на суверенитет. Това беше лъжа, което беше известна на всеки мислещ политик. Предателството – за да използвам любимата на брекзитърите дума оттогава насам – положи основите за открита враждебност спрямо Европа, която по-късно беше заменена просто от всеобщо безразличие.

В 21-ви век антиевропейската фракция беше трансформирана в масово движение от имиграцията, на която мнозинството от британския народ се противопостави, защото смятаха, че нашият пренаселен остров е пълен. През 2000 г. Великобритания имаше население от 59 милиона. Днес цифрата е 68 милиона.

Иронията обаче, все още слабо долавяна от широката публика, е, че напускането на Европа няма да намали имиграцията, идваща отвъд континента, която продължава да нараства. Нетната миграция от страни от ЕС към Великобритания е спаднала драматично, на 58 хиляди миналата година, и вероятно ще продължи да спада, тъй като гражданите на ЕС губят правото си да живеят и работят тук. В същото време, между март 2019 г. и март 2020 г., 316 хил. неевропейски мигранти са пристигнали във Великобритания и абсолютно нищо, свързано с Брекзит, няма да ѝ помогне да намали тази цифра.

Големият политически успех на брекзитърите е, че убедиха тясно мнозинство от британския народ, че повечето от оплакванията им, дори и метеорологичните, произхождат от Европа. В действителност, чужденците представляват много удобна черна овца, от което няма особена полза. Има много близки прилики между племенното поведение на привържениците на президента Доналд Тръмп в Съединените щати и привържениците на Джонсън във Великобритания. И едните, и другите виждат себе си преди всичко като патриоти.

И едните, и другите са загубили вяра в традиционните си управляващи елити, както и в колективистките принципи, на които се основават националните им външни политики. Хюго Йънг веднъж описа Европа като „гробището, в което репутацията на широката британска политическа класа лежи погребана“.

Точно както в Съединените щати, където много от „имащите“ в обществото подкрепят Тръмп поради икономическа изгода, във Великобритания разглезено богато малцинство образува неочакван съюз с плебеите брекзитъри, защото членовете им са достатъчно привилегировани, за да бъдат персонално недосегаеми от националната икономическа цена на Брекзит. Те споделят неодобрението на „нямащите“ към континента, разглеждайки го единствено като ваканционна дестинация.

Някои от нас винаги са вярвали, че партньорството с Европа, въпреки всичките си несъвършенства, предлага на нашата нация единственото приемливо бъдеще, докато изолацията представлява обвързаността с мумифицираното минало. Но ние загубихме спора, защото наследствената визия за Острова все още упражнява изключителна власт върху много британци, особено ако са по-възрастни и бели. Дори и да не могат да цитират Шекспир по памет, водещият дух за тях е този на Джон Гoнт от „Ричард II“, описан в редовете за тогавашната Англия:

Родина на добра порода хора,

Тоз ценен камък в сребърния пръстен

На океана, който го предпазва

Като защитен вал и ров на крепост

От завистта на другите страни,

Тоз край благословен, таз черна пръст,

Това велико кралство, тази наша

Прекрасна Англия... (Събрани съчинения, т.5, 1980, преводач Валери Петров – б. пр.)

Доста шантаво е, че среден по ранг офшорен остров, с малък собствен индустриален капацитет, може да се опитва да проявява снизходителност към други нации. Но френският социален историк Франсоа Бедарида, притежаващ дълбоко познание за британците, изложено в няколко книги, не бърка, когато казва преди едно поколение време, че „влакът на предразсъдъка“ към Франция пътува през британските умове и е все още „върху релсите“.

Много от британците в началото на Божията 2021 година все още откровено вярват, че понеже сме били от страната на победителите през 1918 г. и 1945 г., докато повечето от континенталните нации са били унижени или засрамени, сме по-висши създания. След референдума за Брекзит през 2016 г. Майкъл Хауърд забеляза: „Трябва да бъдем осъдени да станем световни блудници, правещи бизнес с всеки режим, който би ни приел, колкото и неприятен да е той“.

Някои наблюдатели вярват, че предстои британците да преживеят бавно, болезнено пробуждане. По-вероятно според мен обаче е повечето да не забележат упадъка на нашето благосъстояние, който вероятно нямаше да преживеем, ако бяхме запазили членството си в ЕС.

Проблемът с Европа е не толкова поради натровените британски политици, а поради вкарания в медикаментозен ступор британски народ. Той е прегърнал носталгичната визия, че ще ни бъде отказан дял в най-важните и вълнуващи неща, които предстои да се случат в идните години. Ние гласувахме да станем бутафорен увеселителен парк на миналото.

Писах преди две години, че ако Джонсън постигне амбицията си да стане министър-председател, Великобритания ще се прости с всяка претенция да бъде разглеждана като сериозна държава. Не оттеглям тези думи. Собствената ми победена фракция може само да гледа тъжно отстрани, докато победителите в нашия трагичен дебат за Европа се загръщат в уморения стар флаг на Съюза.

Източник: bloomberg.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

Поставете оценка:
Оценка 4.8 от 31 гласа.

Свързани новини