Коментар на Георги Даскалов
Четири години преди да умре, Свобода Бъчварова завърши огромната си трилогия (общо към 2000 страници) „По особено жесток и мъчителен начин“. Тя беше от ултракомунистическо семейство – баща ѝ Тодор Ангелов-Божаната е интербригадист, участник в Съпротивата в Белгия, посмъртно произведен в полковник от белгийската армия (по-скоро анархокомунист), а майка ѝ Саша Маркова е обвинител в Народния съд.
Самата Свобода Бъчварова е завършила естетика в Ленинград. Написала е прекрасни романи, които ще останат – „Литургия за Илинден“, „Земя за прицел“, сценарист е на едни от най-хубавите български филми – „Мера според мера“, „Опасен чар“, „На всеки километър“.
В „По особено жесток и мъчителен начин“, който всъщност е цитат от Наказателния кодекс и който и на самия мен отдавна ми се е струвал подходящ за заглавие на роман, Свобода Бъчварова е разказала родовата си история и най-вече живота на своя баща. Но заедно с това и страданията на България в продължение на близо половин век.
Книгата започва с борбите в Македония и Винишката афера, навремето прочула се с жестоките изтезания, на които са подложени членовете на ВМРО. Разказва се за зверски заклания министър-председател Стамболийски, за погромите по време на септемврийския метеж и завършва със смъртта на Божаната в нацистки затвор в Белгия.
Пътят на Свобода Бъчварова се отличава от този на повечето чеда на правоверни комунисти. Вместо да затвърди вярата ѝ в пролетарската революция, пребиваването ѝ в Съветския съюз я кара да почва да се съмнява, за да стигне през последната третина от живота си до горчиво отрицание на комунизма.
Но намери сили да не се отрече от баща си и майка си. „Не исках да изглеждам като един духовен Павлик Морозов“, пише тя.
Но заедно с това – „Какво татко е знаел за грозната съветска действителност и за криминалното въплъщение на своите идеали? Доколко е вярвал и служил на лъжите на Партията? Доколко той е мамел не само себе си, но и мен, и много други?
Мисля си, че България щеше да е по-добра, ако повече български комунисти можеха да мислят като Свобода Бъчварова.
Вярно е, че насилието в България не започва след 1944. Дотогава са убити трима министър-председатели и множество други политически дейци. През 1945 комунистите убиват наведнъж четирима министър-председатели – Богдан Филов, Петър Габровски, Добри Божилов и Иван Багрянов, а осмият убит премиер е Андрей Луканов, вече в наши дни.
Но при комунизма насилието доби масовост и институционалност. И не само убитите, насилието беше върху всички. Насилие, страх и разврат.
Не мога да кажа как е било в царска България, но в НРБ беше така. Смачкването на днешните българи стана тогава.
Не деля жертвите на „наши“ и „ваши“, макар прадядо ми Иван Даскалов да е изкарал 9 години в комунистически затвор без вина – само защото му се свидело да се раздели с мелницата.
Но си мисля, че няма да стигнем до единението, ако една част от нацията продължава да отрича или да оправдава убийствата.
Няма спасение без покаяние. И Свобода Бъчварова ни научи и на това.