Партиите като цяло вече са остатък от миналото. Понеже вече няма класи, няма и интереси, които партиите да защитават. Когато обществото стане от класово масово, то се ръководи от групи за натиск. А партиите са едва едни от тези групи.
Затова не бива да ни изненадва, че в избирателните листи е пълно с всякакви палячовци и политически дилетанти. И че доказани и читави хора отказват да влязат в тази игра. Партиите предлагат това, което отговаря на желанията на човека-маса, а не на интересите му. (Двете са дълбоко различни).
Идеологическата пропаст изцяло се запълва от ритуала на сензацията. Интересът на гражданите към „политическото“ отслабва. Политическата изява придобива нюанс на самоцелна игра, твърде отдалечена от реалните ежедневни проблеми; нещо до известна степен симпатично, но в същността си излишно; нещо едновременно утопично и опасно.
Тогава се отприщват дремещите мнозинства – по думите на Хана Арент – аморфна маса от необуздани индивиди, свързани единствено от смътно предчувствие, че… всяка власт е не просто коварна, а глупава и измамна.
Упражняването на властта се превърна в тотемичен ритуал на силово налагане на една група за сметка на друга. Демокрацията превратно се приема като „властване“ на тази или онази група, а не като работа за балансиране на интересите. Справедливостта като математика на хуманността (за която настояваше Масарик) е заместена от аритметиката на актуалния интерес.
Средният човек прие държавата като негово творение, като негова функция и се възползва максимално от нея като инструмент за налагане на собствените си разбирания. Съвременните маси сякаш свикнаха държавата да предоставя готови решения – не само за обществените, но и за личните проблеми им и неудачи. Всесилната държава е длъжна да ни ощастливява, т.е. да запълва индивидуалната пропаст между желаното и действителното. Така държавата от организация на публичния баланс, регресира до инструмент за принуда в ръцете на масите, превръща се в „най-голямата опасност“.
През 21-ви век средният човек, която преди това или отсъства, или само спорадично нахлува в политиката, влиза в нея, и то за да остане. Сега масите упражняват власт, по-рано запазена за отбраните малцинства. „Бунтът“ на Ортега-и-Гасет е бил резултат от факта, че „най-лошите“, които са били мнозинството, са се бунтували срещу „най-добрите“ от малцинството. Днес за бунт не можем да говорим, по-скоро виждаме триумф на масите, защото „най-лошите“ трайно са заели местата на „най-добрите“. По силата на демократичните процедури масата успя да наложи своя манталитет.
Затова бъдете нащрек, когато чуете, че няма хора. Когато се казва, че „няма хора“ (т.е. водещи личности) всъщност масата казва, че „няма хора“. Защото не иска да има такива.