След пороя коментари за протеклите избори едва ли може да се добави нещо ново. Ако пиша това, то е заради собственото си спокойствие, защото смятам, че тези избори бяха натоварени с огромни очаквания, а кампанията протече така, сякаш нищо не се беше случило. Е, случи се, макар и, както обикновено в България, донякъде.
Сбогом ГЕРБ
Залогът на изборите накратко беше същият, както го формулираха протестите от 2020 г.: „с или без ГЕРБ в следващото управление“. Ситуацията след изборите не променя този въпрос. Премиерът Борисов направи заявка за „спасение на престижа“ като предложи експертно управление с подкрепата на всички партии до края на годината. Това предложение, макар сякаш да изглежда логично и дори приемливо в ситуацията на пандемия и тежки икономически проблеми, няма как да бъде прието от онези, към които беше отправено. Вероятно в ГЕРБ си дават сметка за това – партията изглежда напълно изолирана в новоизбраното Народно събрание, както беше и през 2013 г. Но тогава предишното правителство на Бойко Борисов се беше оттеглило с доброволна оставка, а БСП и ДПС колективно се „самоубиха“ с назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Сега нещата са съвсем различни.
Макар ГЕРБ отново да е начело по броя на получените гласове, това е с поне 270000 гласа по-малко от 2017 г., при това спечелени заедно със СДС (последния път СДС се явиха самостоятелно през 2013 г. и имаха малко под 50000 гласа). Този успех е учудващ след поредицата скандали и масовите протести от 2020 г. В една обичайна демокрация след такива събития правителството обикновено подава оставка. Но ГЕРБ получи неочакван съюзник – пандемията му позволи да харчи широко публичните средства при минимален контрол и да впише това в предизборната си кампания, въпреки закона, който просто беше подминат заради извънредната ситуация.
ГЕРБ не ще може отново да намери спасителна тактика с помощта на неприемливо предложение, както успя да предотврати предсрочни избори в края на 2020 г. с причудливия си проект за нова конституция. Новото правителство не би могло да бъде отново начело с Бойко Борисов, ако не иска да се сблъска отново с пълни площади на протеста. Нито пък правителство на ГЕРБ под каквато и да била друга форма. Изборите поставят, този път вероятно наистина, началото на залеза на ГЕРБ като партия, която успяваше удивително да печели всички парламентарни избори от 2009 г. насам, без да има никаква идеология (т.е. идея за обществен проект, за някакво желано бъдеще), освен идеологията на интереса за оставане на власт независимо от всичко. При иначе персоналистката структура на партията, в която дори не може да се обсъжда въпрос, който да не е потвърден от лидера, оттеглянето на Бойко Борисов от нея ще доведе, както и при НДСВ, до нейния най-вероятен политически залез.
БСП на трето място
Изненада на тези избори беше това, че досега основната опозиционна партия БСП се нареди на трето място по брой на получените гласове. БСП изгуби почти 470000 избиратели спрямо 2017 г., като пандемията не обяснява по никакъв начин изцяло тази загуба. Причините за това са многобройни, дългосрочни и краткосрочни. Сред дългосрочните е липсата на сериозен разговор в левицата за това, защо от 2009 г. на всички парламентарни избори БСП винаги излизаше втора, никога не успя да мобилизира повече от 1 млн. избиратели (за последно това успя през 2005 г.). Защо направи толкова рязък идеологически завой, който я отдалечи от политическата фамилия на европейските социалисти? Защо не успя да бъде припозната като естествен говорител и изразител на интересите на работещите хора в България (работници, служещи, дребни собственици)? Защо не успя да привлече значителна част от младите граждани в България, повечето от които приемат за свои ценностите на социалната справедливост и социалното равенство?
И в краткосрочен план БСП пропусна много възможности. Тя не успя да капитализира успеха на нейния кандидат за президент през 2016 г. Не успя да постигне по-добър резултат от ГЕРБ на европейските избори през 2019 г. Дори и когато спечели важни кметски места през 2019 г. успя да влезе в конфликт с някои от избраните си кметове. БСП не успя да се впише в протестната вълна през 2020 г., въпреки участието на много социалисти сред протестиращите. Не успя да води диалог с „партиите на протеста“, дори с „Изправи се.Бг“. Но БСП успява през годините винаги да направи така, че да квалифицира бившите си лидери като „предатели“, отървавайки се лесно от тях.
В кампанията БСП игра на терена, който най-малко можеше да ѝ донесе подкрепа – терена на „големите обещания“. Защото ГЕРБ можеше винаги да опонира, че прави нещо действително (раздава помощи, увеличава пенсии, строи магистрали, купува изтребители, повишава заплатите), докато социалистите обещават без никаква гаранция. Вместо да заяви просто, че първо трябва да бъде разчистена държавата от захвата на ГЕРБ, а после да се правят други реформи. Така БСП не успя да се впише в „партиите на протеста“ и на изборите получи най-ниския си резултат от всички досегашни парламентарни избори след 1990 г. (на критичните избори от 2014 социалистите имаха 505000 гласа, сега 480000). Дали това е достатъчно за оставка на сегашното ръководство или трябва да се случи още нещо, много по-драстично? Изпълнителното бюро го направи, председателката, уверена в подкрепата на членовете, които я избраха преди 6 месеца, няма да се оттегли. Но сред причините за сегашния резултат е и това, че през времето преди изборите БСП се занимаваше с вътрешните си конфликти, някак се „саморазчистваше“, очевидно прекалено, защото е „разчистила“ и половината си избиратели.
Победа за „партиите на протеста“
„Мъглявината“ на протеста от 2020 г. нямаше един единствен говорител и политически изразител, всъщност тази разнородност даваше едновременно сила (и новост) на тези протести, но беше и тяхната слабост. Най-видимите изразители на недоволството са три сегашни партии: „Демократична България“ (обединението на Да,България, ДСБ и Зеленото движение), обединението „Изправи се! Мутри вън!“ (широка коалиция на партии от левия и центристкия либерален спектър), новосъздадената партия „Има такъв народ“. Разнородността на тези три партии е съвършено очевидна, най-новата от тях е и без никакъв досегашен опит в политиката. Но някой може да каже: „Дотук ни докараха опитните, да видим, какво могат да направят неопитните“. Разбира се, че има огромни рискове и неизвестности, но такава разнородност представя повече или по-малко множеството на отминалите протести и няма как да бъде иначе. „Гласът на протеста“ е разнороден, без обща политическа програма, освен по един пункт: трябва да се освободи държавата от захвата на една икономико-политическа мрежа, която наричат или „мафия“, или „мутри“, или „олигархия“.
Заедно тези три нови партии в парламента спечелиха 1/3 от местата, но също така заедно получиха над 1 милион гласа, значително повече от ГЕРБ. При обичайни обстоятелства, те заедно, ако разбира се го искат, могат да съставят правителство, но с неизбежната подкрепа на някоя друга партия. Задачата изглежда трудна, вероятно невъзможна, ще зависи от това, доколко тези партии (а и другите) ще поискат предсрочни избори (вероятно в края на лятото). Не искам да гадая, нещата ще зависят от въображението на политическите лидери в новия парламент, което (въображение) досега по-скоро им е липсвало.
Най-ярките националисти останаха отвън
Изборите бяха и санкция за националистическите партии, явили се разединени, но и повечето били част от досегашното управление. Тази новина дава нови възможности пред едно бъдещо правителство, поне по отношение на иначе доведените до истерия на омразата отношения със Северна Македония. Но все пак: общо ярките националисти („Атака“, НФДБ, „Воля“, ВМРО, „Възраждане“), които не деля на „проруски“ и „прозападни“, защото те просто отхвърлят либералната (а заедно с това и социалната) демокрация, получиха заедно над 280000 (което би било над 9% от гласувалите). Накратко, запазват позициите си.
Не бива да оставяме извън внимание и неочаквано високия резултат на „партията на Васил Божков“ – почти 100000 гласа, но това вероятно е един от многото изрази на протестния вот, защото не вярвам в политическото дълголетие на този политически проект. Както това се случва обичайно в всички „бизнес“ партии, освен когато успееш да превърнеш самата политика в бизнес, както това се случва вече 12 години. Едва ли дълголетие очаква и проекта на „Републиканци за България“, освен ако не продължи да намира трайна подкрепа отвън. Но на терена на „евроатлантическите ценности“ има толкова много други играчи в България, че републиканските опити за заемането му едва ли имат особено добра перспектива.
Изборите започнаха с банална кампания, сякаш нищо не се беше случило. Завършиха със сериозно разбъркване на политическата арена, макар и недостатъчно с оглед на очакванията от протестите. И все пак – нещо се случи!
Коментар на проф. Антоний Тодоров в блога му