Есето на Самюъл Хънтингтън от 1993 година за Foreign Affairs „Сблъсъкът на цивилизациите“ е изследвано до най-малки детайли през последните три десетилетия. Но каквото и да мисли човек за тезата му, че културната идентичност ще движи политиката след Студената война, Хънтингтън позна до голяма степен за Турция. Той прогнозира, че с отшумяването на съперничеството от XX век, прозападните наклонности на светския елит на Турция ще бъдат изместени от националистически и ислямски елементи. И в това той е абсолютно прав, пише авторитетното американско списание Foreign Affairs в материал, представен без редакторска намеса от Агенция „Фокус“.
През последните няколко години отношенията на Турция със Съединените щати и Европа са, меко казано, турбулентни. Бившият президент на САЩ Доналд Тръмп и президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган установиха своеобразен „броманс“ (близки, братски, но не сексуални, отношения между двама мъже), персонализирайки двустранните отношения в ущърб на почти всички политически въпроси. Турция е изпълнена с недоверие към САЩ заради подкрепата им за сирийските кюрдски сили и за приютяването на проповедника Фетхулах Гюлен, когото Анкара определи като организатор на неуспешния опит за преврат през 2016 г. Отношенията на Турция с Европа не са по-добри. Европейските лидери са нащрек заради нарастващия „илиберализъм“ и желанието на Турция да проектира военната си мощ в Източното Средиземноморие.
Междувременно Анкара се обърна към нови партньори. Правителството закупи руски оръжейни системи - против желанието на съюзниците си в НАТО - и работи с Москва по големи инфраструктурни проекти, включително газопроводи и първата атомна електроцентрала на Турция. Турция и Русия заедно създадоха сфери на влияние в Либия и Сирия. А напоследък Турция ухажва Китай, преследвайки китайски инвестиции, набавяйки ваксината срещу COVID-19, произведена от китайската компания Sinovac, и отказва да критикува отношението на Пекин към уйгурите. Това не е временно обръщане, а дълбока промяна в турската външнополитическа ориентация. През продължаващото почти две десетилетия управление на Ердоган, Турция стана по-малко заинтересована, отколкото някога е била, към членството в трансатлантическия клуб или преследването на членство в Европейския съюз. Вместо това правителството се стреми да репозиционира страната като регионален хегемон. Докато Западът все още е обзет от носталгия по историческата роля на Анкара в трансатлантическия съюз, турските лидери, дълбоко подозрителни към партньорите от НАТО, говорят за стратегическа автономия. Някога детето за пример за светска мюсюлманска република, ярък пример за трансформиращата сила на либералния ред, днес Турция поставя под въпрос стойността на играта по западните правила.
Турция повече от всичко копнее да бъде самостоятелна сила. Новата ѝ външна политика се разбира най-добре не като отклонение към Русия или Китай, а като израз на желанието да се държи крак във всеки лагер и да се управлява съперничеството между великите сили. Режимът на Ердоган проектира тази промяна, а удобната международна обстановка даде тази възможност - но нито ново правителство в Анкара, нито обновен западен съюз могат да я обърнат. Мрежа от политици, бюрократи, журналисти и учени, открито скептични към политиката на съобразяване със Запада, сега доминират в културата на сигурност в страната. Независимата турска политика е тук, за да остане.
Място на масата
Последните няколко години бележат края на статуквото, формирано след Втората световна война. Но като погледнем назад, балансиращата външна политика на Турция има исторически прецедент. Османската империя в края на XIX век и Tурската Rепублика през първите десетилетия се стремят да изолират държавата от чуждестранни влияния и да противопоставят по-мощните държави една срещу друга. В опит да избегнат упадъка на империята си, османските султани влязоха в игра на непрекъснато променящи се съюзи, като в различни времена се съюзяват с Австро-Унгария, Русия и Обединеното кралство, преди да допуснат грешката да се присъединят към Германия през Първата световна война. През 20-те и 30-те години младата турска република получава политическа и военна подкрепа от болшевишкото правителство в Москва. Турция остана неутрална през Втората световна война, нейните лидери се движеха напред-назад между нацистка Германия и Обединеното кралство, за да извличат военна помощ, експортни кредити и други форми на финансова подкрепа от двете. Днес Ердоган има същата цел: да сключва сделки със световните сили, без да избира страна.
Прилагането на тази стратегия изисква известна историческа рехабилитация. Идеята, че Турция е уникална сред своите съседи и е предопределена да си възвърне регионалната лидерска роля - подобно на германската концепция за „Зондервег“ от края на XIX век, или „отделен път“, както съм писал другаде - се корени в концепцията за страна като наследник на Османската империя. Светската традиция, която основателят на Турция, Кемал Ататюрк, създаде през 20-те години, се основаваше на изобразяването на османците като изостанали, неефективни и неспособни да се справят със „съвременните цивилизации“ (muasır medeniyetler). Турция на Ердоган прие съвсем различен тон. Днешните политически изказвания и телевизионни драми не очернят османските лидери като прости завоеватели, а ги възхваляват като пионери на нов цивилизационен ред - справедлив в управлението и по-състрадателен към своите поданици, отколкото техните западни съвременници. Националистическите въстания на тези субекти в крайна сметка спомогнаха за свалянето на империята, но новият дискурс отчита малко този факт. Ревизионистките историци на Турция описват османската епоха като златен век на спокойствие и справедливост, нарушен само от интригите на „империалистическия“ Запад.
Управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) все по-често призовава османското наследство да оправдава външната си политика. Проправителствените медии отбелязват разрастването на военния отпечатък на Турция в бившите османски земи, като Ирак, Либия, Сирия и Кавказ, като възраждането на спящ гигант. Ердоган от своя страна е „лидерът на века” - модерна версия на султана от края на XIX век, който той почита, Абдулхамид II, който се противопоставя на призивите за конституционна реформа, държи линия срещу Запада и предотвратява упадъка на империята. При правенето на подобни сравнения, турските медии аплодират Ердоган за това, че играе твърдо с големите сили - аплодира преговорите му с Тръмп, германския канцлер Ангела Меркел и руския президент Владимир Путин - и за поддържането на напориста позиция в Близкия изток и Източното Средиземноморие.
Военната сила на Анкара и оттеглянето на Вашингтон от Близкия изток улесниха пътя за набезите на Турция в регионалните конфликти. Нарастващата отбранителна индустрия в страната снабдява турските войски в Ирак, Либия и Сирия. Произведените от Турция ударни безпилотни летателни апарати помогнаха да се осигури решителната победа на Азербайджан на бойното поле срещу Армения в Нагорни Карабах миналата есен. Докато нарастващата самостоятелност на военно-индустриалния комплекс на Турция даде на лидерите ѝ увереността да проектират властта си в региона, липсата на интерес на Тръмп към Близкия изток и желанието за гладки лични отношения с Ердоган им даде тази възможност. Турция разшири военноморските си операции в Източното Средиземноморие и построи бази в Катар и Сомалия, без да се налага да се тревожи много за противопоставянето на САЩ. Вместо това Русия беше силата, за която Ердоган трябваше да внимава. Турският президент установи близки отношения с Путин и действа с координацията и съгласието на Москва при всяко изпращане на войски в чужбина. Но това сътрудничество стига само дотук. Русия наложи географски граници на зоната на влияние на Турция в Либия, Сирия и Кавказ - оставяйки Анкара разочарована, но и с пораснало самочувствие.
Истинското умение на Ердоган е да използва пропуските в международната система и да намира възможности да противопоставя Русия и САЩ една срещу друга. Например в Сирия присъствието на Турция е заплаха за подкрепяните от САЩ кюрдски сили, но Вашингтон също го разбира като лост срещу руските посегателства. В Либия Ердоган забеляза отваряне и се нанесе бързо. През 2019 г. лидерът на либийското опълчение генерал Халифа Хафтар оглавява армия, която настъпва към правителството на Либия с подкрепата на Русия и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Отчаяното правителство тръгна от врата на врата в западните столици, търсейки помощ. Повечето западни сили не се интересуваха или не смееха да се намесят. Но Турция го направи: нейните сили помогнаха да се спре офанзивата на Хафтар с минимални военни инвестиции. Влизайки в тези конфликти, Турция създава пространство за себе си в епохата на съперничество между големи сили. Целта на Анкара, както често се изразяват турски коментатори, е „да има място на масата“.
След Ердоган
Досега Ердоган играе добре ръката си в проектирането на сила в чужбина. Изненадващото е, че той е успя да го направи от крехката си позиция у дома. Турция е изправена пред тежка икономическа криза с двуцифрена инфлация, рязък спад в стойността на лирата и висока безработица, което води до бягство на капитали и обедняване за обикновените турци. За първи път от десетилетия икономистите се страхуват от криза на платежния баланс. Тази суматоха се отразява в отслабване на базата на Ердоган - в проучване от април по-малко от 30 процента от анкетираните заявиха, че биха подкрепили ПСР, ако тази седмица се проведат избори, доста под 49 процента, гласували за партията през 2015 г.
Външнополитическите успехи на Ердоган може да не са достатъчни, за да го задържат на власт. Подобно на гражданите на много други нации, турците вярват в изключителността на своята страна. Анкетите показват широка общесвтвена подкрепа за възстановяването на Турция като велика сила на световната сцена, както и че повечето избиратели споделят мнителността на Ердоган към Запада, и по-конкретно към САЩ. За всички, с изключение на най-строгите националисти, обаче това не е достатъчно. Повечето избиратели са прагматични: те не искат Турция да се отчуждава от западните си съюзници, ако тази изолация оказва влияние върху тяхното икономическо благосъстояние и качество на живот. Подкрепата за членство в ЕС все още е около 60 процента, не защото турците се чувстват европейци, а защото мнозина разбират интеграцията с Европа като по-силна икономика и по-добро управление. Докато правителството се хвали със създаването на военна база в Либия и бомбардирането на целина Кюрдската работническа партия (ПКК) в Ирак, в Турция бизнесът фалира, магазините затварят и пенсиите намаляват. До момента страната не е успяла да осигури достатъчно дози ваксини срещу COVID-19 от производители в чужбина; само около десет процента от турците са ваксинирани.
Накратко, повечето граждани все още не са усетили амбициозната международна програма на Ердоган, която ще направи Турция отново велика. Въпреки безмилостния национализъм на проправителствените медии, сред населението има все по-голямо усещане, че Ердоган обръща твърде голямо внимание на външната политика. Изглежда, че Турция е загубила чувството си за цел и е отчуждила твърде много свои приятели - като е направила едни и същи стратегически грешки, които може би са стрували на османците империята им. Повечето западни анализатори предполагат, че Ердоган ще остане на власт за неопределено време - че демократичният преход вече не е възможен за Турция. Повечето турци не са съгласни. Ограниченията върху свободата на словото, затварянето на много кюрдски политици и други форми на държавна репресия правят политическите съревнования по-малко честни, но те не гарантират победа на Ердоган и ПСР на следващите избори, насрочени за 2023 г.
Съперникът на Ердоган на тези избори несъмнено ще се ангажира да води по-малко агресивна външна политика и да поддържа по-стабилни отношения със световните сили. Правителството след Ердоган може да предприеме конкретни стъпки, за да се дистанцира и от предшественика си. То може да поправи връзките с НАТО, да нормализира отношенията с регионалните врагове, включително Египет и ОАЕ, или да реанимира преговорите за членство на Турция с ЕС - дори това да се окаже невъзможно. Винаги прагматикът, самият Ердоган, би могъл да се опита да се върне на Запад, ако смята, че проектът на американския президент Джо Байдън за възраждане на ръководения от САЩ ред е достатъчно обещаващ, за да се закрепи. Но ако се види, че мощта на САЩ намалява, Турция ще приеме това като възможност да разшири ролята си в глобалната политика. И е трудно да си представим, че някой водещ политик, независимо дали е от ПСР или от опозицията, ще се бори срещу националистическите течения в страната и ще заеме безрезервно прозападна позиция.
В дългосрочен план независимата външна политика на Турция ще продължи със или без настоящия президент. Вероятно Анкара ще продължи да утвърждава своя суверенитет в Източното Средиземноморие, ще отдели ресурси за развитие на отбраната и ще разшири обхвата си в регионалните дела. Присъединяването към редиците на лоялните членове на трансатлантическата общност вече няма привлекателността, която някога имаше. И със сигурност не може да се сравни с перспективите Анкара да проектира сила на собствените си условия. Турция претендира за ролята на наследник на империя и тя ще продължи своя отделен път - своя „Зондервег“.