Явор Чучков разказва за знаменития български революционер от Македония Ефрем Чучков и неговите потомци, за създателя на проектите на Софийското метро Иван Чучков, за понятието „македонец”, за предавания от поколение на поколение идеал на Македонската революционна организация, за някои свои препоръки относно позицията спрямо македонската държава и за гнева на Димитър Талев към езиковата политика на България
Явор Чучков е завършил английска филология. През 80-те години е работил в Научноизследователския институт по общо образование и в Съюза на българските писатели. След 1991 г. е работил в Министерството на културата (завеждащ международната дейност на министерството), в екипа на вицепрезидента на България Блага Димитрова и в Червения кръст. Завършил е квалификационен курс по журналистика в Би Би Си, Лондон. Бил е председател на Съюза на журналистите в България „Подкрепа” (1994-1996 г.), редовен член на Международната федерация на журналистите (IFJ).
След специализация по международно хуманитарно право в чужбина, е водил като лектор десетки курсове и семинари по международно хуманитарно право. Под негова редакция са издадени редица сборници и наръчници в тази област. Има публикации на хуманитарноправни и културологични теми, както и преводи. Бил е дългогодишен член на Европейската експертна група за правна помощ (по въпроси на хуманитарното право) при Международното червенокръстко движение. Заслужил деятел на Българския Червен кръст. Носител е и на почетни отличия на Международния Червен кръст.
У нас, Ефрем Чучков и повечето други големи български революционери от Македония са потънали в забрава заради старателното външнополитическо „съображенчество” на днешната евроатлантическа България
Безспорен факт е, че във Вардарска Македония темите, свързани с фабрикуването на нереална национална история, са въпрос на държавна политика, докато у нас реално съществувалите герои на българското националноосвободително движение в Македония са „регионализирани” и буквално пренебрегвани. Непонятно е например как е възможно в България само Априлското въстание да се чества на общонационално равнище, а Илинденско-Преображенското – не, особено като се има предвид, че Априлското въстание избухва само в един район на България и дори навремето е било наричано „Средногорско въстание”...
Тъжно е също така, че нито една телевизия в днешна България не съобщи за 150-годишнината от рождението на Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония. А ако примерно бебето на някой от членовете на британското кралско семейство навърши 6 или 12 месеца, родните ни централни телевизии от сутрин до вечер ще ни заливат с информация по този повод и с възторжени репортажи.
В западната ни съседка има немалко обекти, „кръстени” на Ефрем Чучков. У нас обаче само една улица в София носи неговото име, а на въпроса кой е той, при проведена анкета на случаен принцип никой от анкетираните не е могъл да отговори. Неотдавна научих и че в Скопие през 2017 г. е издадена книга от 300 страници за Ефрем Чучков, а публикуването и разпространението ѝ са финансирани изцяло от македонската държава. Мои роднини в Скопие са ми я купили и ще ми я доставят, но междувременно от тях узнах, че в книгата дори не се споменава, че Ефрем Чучков е българин от Македония. В Интернет пък открих огромна публикация от скопски професор, изследваща запазената в България кореспонденция между Ефрем Чучков и Гоце Делчев. Публикацията е също антибългарска и е финансирана от съседната нам държава. У нас обаче няма кой да реагира, а и Ефрем Чучков тук сега е почти напълно неизвестен.
Ефрем Чучков и взаимодействието му с другите ръководни дейци на Организацията
Роденият на 21 ноември 1870 г. в Щип Ефрем Чучков е бил най-големият приятел и другар на Гоце Делчев. Двамата са изключени заедно от Военното училище в София (днешната Военна академия) заради социалистически убеждения. На практика, Гоце Делчев е имал безрезервно доверие само в него. В писмата си до желаещите да се включат в революционната дейност (например до Павел Шатев), Делчев пише: „Искаш да се присъединиш към борбата ли? Тогава отивай при Ефрем Чучков. Той, ако те одобри, ще ти даде оръжие и пари, и ще те приеме в Организацията.”
През 1894 г. Гоце Делчев и Ефрем Чучков стават български учители в Щип, където създават първия активно действащ революционен комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), заедно с Даме Груев, Тодор Лазаров и Мише Развигоров.
Щипският комитет е основата на същинската нелегална мрежа на българското националноосвободително движение в Македония. Под ръководството на Гоце Делчев, Даме Груев и Ефрем Чучков Щип, наричан македонският Витлеем, се превръща в най-голямото бунтовническо огнище и в истинска революционна лаборатория. Тук се разработват и изпитват похватите за посвещаване на новите членове, изобретяват се конспиративни начини за кореспонденция, създава се мрежа от бомболеярници, куриери, водачи и органи за връзка и се натрупва ценен опит, който по-късно ще се приложи навсякъде в Македония.
През следващите години Ефрем Чучков участва в организирането на множество други нелегални революционни комитети в Македония, а на 12-ти април 1898 г. повежда първата чета на Организацията, в качеството си на пръв войвода на основания от Гоце Делчев Четнически институт на ВМОРО.
Заради авторитета си на пръв и прославен войвода, водил безброй сражения, Ефрем Чучков е бил уважаван в огромна степен както от дейците на ВМОРО (т.нар. централисти), така и от дейците на ВМОК (Върховния македоно-одрински комитет със седалище в София, съществувал до 1905 г. – т.нар. върховисти). Показателен в това отношение е например цитираният в спомените на Борис Сарафов проект, представен от солунските и други дейци на Организацията след извършените от турците масови арести през 1900 г. в Солун, за създаването на един тричленен подвижен Централен комитет, който да се състои от ръководителя на ВМОРО Гоце Делчев, председателя на ВМОК Борис Сарафов и видния деец на ВМОРО Ефрем Чучков в качеството му на мост между централистите и върховистите.
Ефрем Чучков лансира и издига Тодор Александров, който е бил четник в четата на Ефрем Чучков и се превръща с подкрепата на Чучков в „Дипломата на Организацията”. Още през 1905 г. Даме Груев и Чучков отбелязват, че Александров се е справил много добре с поставената му задача да подготви канал за преминаването на четата на Чучков от източната част на Вардарска Македония в югозападна Македония. През 1911 г. Тодор Александров е избран за член на Централния комитет именно по предложение на Ефрем Чучков.
Наричан „най-старият и най-действеният работник на Организацията” и бидейки революционер-практик, отдаден на нелегалната дейност, Ефрем Чучков е странял от политиката, от партиите, от „партизанските” борби и от „светлината на прожекторите”. Без ни най-малко да омаловажавам заслугите на Тодор Александров, със сигурност може да се каже, че Ефрем Чучков до голяма степен е бил негов антипод. Ефрем Чучков е бил известен с пословичната си скромност, а Тодор Александров е обичал да се фотографира с разни „царски” мантии и корони, и всячески се е стремял да бъде канен на приеми и срещи в двореца на Фердинанд. Не са тайна и някои несъгласия, дори конфликти, на Ефрем Чучков с Тодор Александров (особено след Първата световна война) заради редица несъгласувани или направо самоволни решения и начинания на Тодор Александров, част от които за съжаление са допринесли за първите две национални катастрофи на България, както и за феодализирането на ВМРО. (Що се отнася до неяснотата около убийството на Тодор Александров през 1924 г., по-старите мои роднини винаги бяха категорични, че то е било организирано по нареждане на Александър Цанков, за когото Тодор Александров вече е бил неудобен.)
Ефрем Чучков е бил известен и със своята неотклонна принципност. Така например, когато новоизпечените македонисти и бивши българи Кръсте Мисирков, Стефан Дедов и Диаманди Мишайков отишли при него, за да го молят за подкрепа, той им се е присмивал и подигравал, а след като те започнали да му досаждат, ги е изгонил.
Малко известен факт е, че три години преди смъртта си, през декември 1920 г. Ефрем Чучков е учредил в София надпартийната организация „Илинден”, обединяваща старите и заслужили македоно-одрински революционни дейци и съществувала до 1947 г.
Надявам се, че съвременните български изследователи ще проучат кореспонденцията на Ефрем Чучков – например неговите окръжни писма от името на Централния комитет до дейците на Организацията, съдържащи инструкции за конспиративна дейност и за спазване на морал и организационна дисциплина. Както и окръжните му послания от началото на ХХ век до войводите на чети, изискващи от тях да направят подробно етническо-географско картографиране и описание на селищата в Македония и техните жители – българи, арнаути, турци, власи, цигани, гърци, торбеши, сърбомани, степента на готовност на местното българско население за борба срещу турските поробители, възможностите (пак по места) за наличие на предатели, и пр.
Въпросните писма днес са предимно във фонда на Народната библиотека, а някои – в Централния държавен архив, и са били дешифрирани от „А. Узунов” (вероятно това е деецът на Организацията Ангел Узунов, който през 50-те и 60-те години е работил в Народната библиотека).
Що се отнася до кореспонденцията между Ефрем Чучков и Гоце Делчев, една част от нея се намира в ЦДА, а друга – във фонда на Народната библиотека. Възможно е обаче да има някои писма и във военния архив в Търново.
Действията на революционера-практик Ефрем Чучков по отношение на поробителите
Турските власти са обявявали Ефрем Чучков за най-страшния български комита. Понякога конни и жандармерийски табури са обкръжавали цели градове (включително Щип) и села в Македония, за да заловят или убият Ефрем Чучков и неговите четници.
Някои офицери от тогавашното турско военно разузнаване са окачествявали Ефрем Чучков като „един от най-големите врагове на Империята”. Един от тези офицери – Галиб Вардар, пише в спомените си следното: „Едно име караше по онова време всички ни да губим и ума, и дума от страх. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и аскер български комита в Македония – енергичен, с червендалесто лице и бръснати мустаци. Наричахме го „Огън Ефрем”.”
Ще разкажа за един важен епизод от неговата дейност, за който е писал и проф. Димитър Гоцев. През 1908 г., в качеството си на член на Централния комитет, началник на Скопския революционен окръг и фактически ръководител на ВМОРО, Ефрем Чучков успява да спаси по-голямата част от оръжието на Организацията и да организира неговото укриване.
След Младотурския преврат (1908 г.) и обещанията на младотурците за реформи в Османската империя, сближилият се с новата власт в Цариград Яне Сандански се опитва да повлияе на четите на Организацията да повярват на младотурците и да им предадат оръжието си. Ефрем Чучков обаче нарича обещанията им „фарс, целящ задържането на Македония под турско робство”, и успява, заедно с Тодор Александров, да накара четите от Скопския и Битолския революционни окръзи да не предадат оръжието си и да го укрият, за да могат да продължат борбата срещу поробителя.
И една любопитна история, показателна за свойствената му дързост. През част от 1899 г. и от 1900 г. Ефрем Чучков е бил главен учител и организатор на нелегалната революционна дейност в Мелник (тогава Мелник е бил околийски център, а е имал и важно стратегическо значение и местоположение). Преди това той се е бил снабдил с удостоверение за самоличност на името на „Симеон Михайлов от Велес”. Като пристигнал в Мелник, разчитайки на подкупността на турските държавни служители, Ефрем Чучков отишъл да се представи на местния полицейски началник, сложил демонстративно на бюрото му една златна турска лира и му казал: „Всеки месец ще ти давам по толкова, ако ме уведомиш, когато един ден получиш известие от твоите шефове, че ме издирват”. Полицейският началник се съгласил и действително всеки месец получавал по една лира. Когато след осем месеца дошло известие, че Симеон Михайлов се издирва, той му съобщил и „Симеон” напуснал града. (Между другото, един от нелегалните псевдоними на Ефрем Чучков е бил „Симеон”.)
За дейността на Ефрем Чучков по време на Балканската война и след нея
По време на Балканската война, през октомври 1912 г., с четата си, вече наброяваща няколкостотин души поради включването и на местни доброволци, Ефрем Чучков освобождава от османското робство Кочани, Щип и Щипската област, пленявайки стотици турски войници. Тогава той отправя писмена молба към българските управляващи да изпратят там поне малко българска редовна войска като подкрепление, за да не бъде окупирана областта от сърбите. Докато чака отговор от българските управници, знаейки че сръбската армия се придвижва към Щип, той установява там импровизирана форма на временна българска власт и решава да приложи заблуда, като праща свои хора до Царството, за да донесат триста български войнишки шинела. С тях Чучков „облича” триста щипяни, и когато сърбите наближават Щипската котловина, за да я окупират, те спират настъплението си, защото от околните възвишения с биноклите си виждат в града хора, чието облекло наподобява униформите на българската армия.
За да подсили тази измама, Ефрем Чучков изпраща писмено „уведомление” до сърбите, че в Щип са влезли български редовни военни подразделения и е установена българска военна комендатура. Чучков обаче, естествено, не разполага с никакъв български печат, а трябва по някакъв начин да „официализира” уведомлението си. Затова той нагорещява сребърна петолевна българска монета, с която притиска хартията върху подписа си. Така в писмото му до сръбското командване се появява мъгляво подобие на печат, което свършва работа.
Всичко това забавя за известно време сърбите, но не би могло да ги откаже да окупират Вардарска Македония, а пък е и очевидно, че българското правителство е имало някакви тайни договорености с тях – договорености, които са били до голяма степен предателски спрямо македонските българи. Ефрем Чучков тогава не знае това. Той не знае и че властниците в София умишлено са излъгали българския народ, че ще водят война за освобождението на македонските българи, а всъщност ламтят да завладеят Солун, Одрин и Цариград-Константинопол (градове, които практически никога не са били част от българската държава).
Истината лъсва, когато Ефрем Чучков най-после получава отговор на писмото си. В този свой отговор безумните български управници му пишат, че няма да му изпратят като подкрепление нито един войник, а вместо това той „да изпрати хората си на Чаталджа”, за да завладяват Цариград...
Интересен е и следният епизод от дейността на Ефрем Чучков през Първата световна война. На 28 ноември 1915 г. Ефрем Чучков, в качеството си на щипски околийски управител, отправя запитване до щаба на Действащата армия дали да мобилизира и да изпраща в Допълняющия македонски полк българите от Македония, които са на възраст от 25 до 48 години и са избягали от сръбската армия или по друга причина не са включени до този момент в българската армия, а имат горещо желание да сторят това.
Писменият отговор на командира на 11-а пехотна македонска дивизия полковник Кръстю Златарев гласи, че ако бъдат повикани всички категории, за които пише в телеграмата си Ефрем Чучков, „би се събрала цяла армия от хора, която дивизията не ще може да приеме”.
Тази преписка показва, че са налице още огромен брой българи в Македония, които са вътрешно убедени, че трябва да служат в българската армия, но показва и че българското военно и политическо ръководство не е осигурило необходимите материални ресурси за създаването на още едно съединение, съставено от българи от Македония.
По-късно, след поредната съкрушителна национална катастрофа като следствие от Първата световна война, Ефрем Чучков, заедно с Тодор Александров, възстановява Организацията. Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отказва предложения му в София чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на нелегалната борба в планините на окупирана Македония, която е вече превърната в Южна Сърбия. Новосформираната му чета е разбита и почти унищожена след поредица от неравни сражения с многочислени подразделения на редовната сръбска армия (само през 1922 г. той води 7 сражения със сръбски военни части). Тежко болен вследствие на получените рани и несгодите на живота в периодите на нелегалност, Ефрем Чучков умира в София на 1 октомври 1923 г.
Макар и забравен от днешната българска държава, прославеният войвода и ръководител на Организацията Ефрем Чучков е увековечен в някои от народните песни на македонските българи. Самият той, както пишат съвременниците му, е притежавал удивителни музикални и певчески дарби и омайващият му глас буквално е омагьосвал другите бележити македонски революционери вечер, след сбирките на Централния комитет на Организацията. Изявената музикална даровитост на Ефрем Чучков е наследена в особено голяма степен от някои от правнуците му като например от моя брат Виктор Чучков – пианист и композитор със световна слава, и от сестра ми Миляна Чучкова – виден микробиолог и дългогодишна ръководителка на прочутата българска лаборатория за БЦЖ ваксина, но и талантлива пианистка с многобройни успешни изяви. Дъщерята на Миляна Чучкова – Олга Гюрковска, праправнучка на Ефрем Чучков, е знаменит оперен и песенен мецосопран с международна известност.
Заветът, оставен от Ефрем Чучков, и неговият идеал, който е бил всеобщ за дейците на Организацията
Запомнил съм следния негов завет: вечно да обичаме Русия и люто да мразим и проклинаме притворството и безскрупулността на Западните сили, които чрез Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължаване на робството и на произтичащи от това адски мъки и страдания – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени жени, безправие и поругано човешко достойнство.
А идеалът е бил: постигане на свобода и социална справедливост за Македония и опазване на българщината чрез неотстъпчива борба срещу турските поробители и срещу по-сетнешната сръбска окупация и пропаганда. Освен това: култивиране на непоносимост към чуждопоклонничеството и безродничеството и запазване на богатството на българския език чрез всеобщо зачитане, изучаване и популяризиране на неговите македонски и други народни диалекти.
Относно името „македонци” и нашата традиционна идентичност
Целият ми род е от Вардарска Македония и затова аз съм македонец – македонец в стария смисъл, разбира се, т.е. българин от Македония, както и моят прадядо Ефрем Чучков. „Македонец” винаги по-рано е било географско понятие и топоним от древногръцки произход, а не етноним, указващ народностна принадлежност. Баба ми Мария например, когато някой я попиташе каква е, отговаряше: „Яс сум македонка!”. Понякога, макар и много рядко, се случваше човекът, задаващ този въпрос, да е млад и невежа, и да я запита: „А какво означава това?”. Тогава тя се сърдеше и казваше (по-точно „се лутеше и велеше”): „Како шо значи? Значи бугарка от Македония!!!”.
През последните трийсетина години обаче, по телевизията всеки ден чуваме съвременните български журналисти и управляващи политици да казват: „българи и македонци”, „българи и македонци”, „българи и македонци”... От това излиза, че аз не съм българин, както и че не са българи и другите стотици хиляди македонци в България, потомци на бежанци от Вардарска и Егейска Македония.
Не е трудно човек да се досети, че единственият правилен и логичен вариант би бил България да нарича днешната съседна нам държава с името „Република Нова Македония”. Използването на това име би предотвратило объркването сред младите хора и ги би улеснило да правят необходимата разлика между нас, традиционните македонци (т.е. българите от географската област Македония, които също трябва да имат права), и македонистите в лицето на новомакедонците.
Продължаването на сегашното положение на практика би довело и до ликвидиране на родовата ни памет, както и до погазване на историческите права на огромния брой българи в Македония, които нерядко в миналото, подобно на моята баба, са употребявали за себе си топонима „македонци” без да влагат в това име какъвто и да било етнически смисъл.
Някои от другите личности от моя род, които са свързани с борбата за свобода на Македония
По бащина линия родът ми е от Щип и Прилеп, а по майчина – от Прилеп. Отраснал съм с болката, наречена Македония. Това беше и постоянната тема на честите сбирки вкъщи (в София), които помня от 60-те години. Докато беше жив дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) и след смъртта му, посрещани от баба ми Мария (неговата вдовица), у нас идваха Талев, Коста Църнушанов и други видни идеалисти от Прилеп и изобщо, родом от Македония.
Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) е бил всеобщо уважаван учител в Прилеп, където е бил избран за председател на българския Акционен комитет в града, целящ предварително улесняване на установяването на българска власт след предстоящото влизане на българската войска в Македония. Когато това става през април 1941 г., дядо ми, заедно с други видни граждани на Прилеп, повежда населението на Прилеп извън града за тържествено посрещане на българската войска. Там, намясто, старият екзархийски учител Небреклиев държи огнено приветствено слово за майка България и дългоочакваното идване на българската армия, а насъбралото се множество го вдига на ръце и скандира: „Го сакаме Милана за кмет!”. Малко по-късно, той е избран за кмет на Прилеп (1941 – 1944 г.). Този мой дядо е бил участник в Македоно-одринското опълчение по време на двете Балкански войни, а преди това е бил учител и в Солунската българска гимназия.
Други мои близки роднини са свързани със Солунските атентати от 1903 г. От дюкяна на прадядо ми Никола (преселник от Прилеп в Солун) е прокопан един от двата подземни тунела за взривяването на солунската Отоманска банка – втората по големина банка в Османската империя след тази в Цариград. След атентатите прадядо ми се е крил дълго време в къща извън Солун. Предаден е бил на турската полиция от един сърбин. Там е бил изтезаван и обезглавен.
Неговата дъщеря – баба ми Виктория (бъдеща учителка), е била около 18-годишна куриерка на Организацията, когато в началото на 1903 г. е пренасяла на кон от Солун за Струмица пощата на Гоце Делчев. Като е наближила Струмица, селяни от близките села са я догонили и са я предупредили, че идва турска потеря. Тогава тя е изяла писмата, които е носела. Турците са я претърсили, но тъй като не са открили нищо подозрително, са я оставили да продължи пътя си.
Прабаба ми Цона е от прилепската фамилия Ачковци, най-известни от които са Георги (заточеник в Диарбекир), Боян (съратник на Гоце Делчев), и Димитър и Йордан Ачкови (членове на ръководството на македонските братства). Както и Лидия Ачкова (деец на Тайната организация на македонските българки), участвала през 20-те и 30-те години на ХХ век в събирането и прехвърлянето зад граница на подробни сведения за сръбския терор над българското население в Македония.
Панайот Манов от Щип – учител и виден общественик, полубрат на дядо ми Христо Чучков (свещеник и директор на свещеническото училище в Битоля), е бил пълномощник на ЦК на ВМОРО в Одрин преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и член на Окръжния комитет на Одринския революционен окръг.
Прабаба ми Таса (Анастасия) е от фамилията на бележития просветен деец Коне (Константин) Самарджиев от Прилеп (преселник в Солун, в чиято печатница в Солун са печатани учебниците за българските училища в Македония). Племенникът ѝ Йордан Самарджиев е един от Солунските съзаклятници; след атентатите през 1903 г. е заловен и подложен на изтезания, но не издава революционната организация.
Близка е родствената ни връзка и с Кусевци от Прилеп. Един от тях – Тодор Кусев, става известен с църковното си име Методий Кусев – водач на българското църковно движение в Македония, по-късно заместник на екзарх Йосиф I и Старозагорски митрополит. (Методий Кусев е и инициатор на писмото на Антим I до петербургския митрополит Исидор, върху което на 12 август 1876 година руският цар Александър II написва знаменитата си резолюция: „Да се освободи България!“.)
Иван Чучков: основоположникът и проектантът на Софийското метро
Освен родителите ми, за историята на нашия род най-големи знания имаше Иван Чучков (брат на баща ми). Той е бил голям приятел на Никола Вапцаров – заедно са учили в Морското машинно училище във Варна, обитавали са там една стая. По-късно, когато Вапцаров е безработен поради „неблагонадеждност” и гладува, чичо ми (тогава инженер в Дирекцията на трамваите и осветлението) с големи усилия успява да му намери работа (в Екарисажа) в един особено труден за гениалния поет период, когато Вапцаров е изпълнен с огорчение и отчаяние от мракобесническия режим в България. А в края на съдбоносната 1940 г. приятелите Кольо и Иван, с риск за живота си (и двамата – глави на семейства), разлепват нощем из улиците на София саморъчно подготвени листовки с призива: „Съюз със СССР!”.
Завършил през 1938 г. електроинженерство в Прага, Иван Чучков проектира първата тролейбусна линия в София и в България (1941 г.) и много други обекти, и има голям принос за развитието на трамвайната и тролейбусна мрежа. Инж. Иван Чучков обаче посвещава живота си на своята мечта – столицата на България да има метро, и става автор на проектите на бъдещия Софийски метрополитен и негов инициатор и стратег. Днес неговите проекти само са актуализирани. Преки свидетели са ми разказвали за упорството и безкомпромисността, с които той, макар и безпартиен, е отстоявал тези свои проекти пред многобройните противници на Софийското метро: „Или приемате, или си подавам оставката!”. И в крайна сметка са ги приемали... А само за първия експлоатационен участък на метрото, проектите му е трябвало да бъдат одобрени от 36 инстанции!
Чучков започва въпросната борба като главен инженер на „Софпроект” и ръководител на колектива за проектиране на софийското метро. Този колектив е преобразуван през 1973 г. в „Метропроект”, чийто директор става инж. Иван Чучков. През 1968 г. той разработва Технико-икономическия доклад за метрото, утвърден в 1972 г. от Министерския съвет. През 1975 г. е приета Генералната схема за развитие на линиите на Метрото с три диаметра, а в 1978 г. започват отчуждителните процедури и обезщетяването (с над 2000 апартамента) на собствениците на имоти по трасето на първия метрорадиус. Същинското строителство започва през 1980 г., но поради недостатъчния размер на инвестициите основният обем строителни работи се извършват чак след 1987 г.
Както пише в книгата си „Носители на огъня на Прометей” (2002 г.) инж. Мире Спиров – хронистът на електротранспорта на София, инж. Иван Чучков, наричан „вулканичен дух с голямо сърце, желязна воля и принципност, разгневяван от аксиоматичното мислене”, успява да се пребори за приемането на метросистемата като гръбнак на масовия столичен пътнически транспорт. Успява и да наложи вижданията си за днешния вариант на Софийския метрополитен.
Приживе, Иван Чучков е удостояван с орден „Народна република България” първа степен, ордени за участието си във Втората световна война, два пъти е носител на званието „Почетен гражданин на София”, и много други отличия.
Дали някога Столичният общински съвет ще се сети да именува в негова памет поне една метростанция? „В памет на инж. Иван Чучков – идеологът, създателят и главният проектант на Софийското метро” – какъвто призив колективът на „Метропроект” бе отправил още през 90-те години на ХХ век...
Иван Чучков живя с болката, наречена Македония. Последните му думи преди да умре (в 1991 г.), бяха: „Какво става с Македония?”.
Някои спомени, размисли и препоръки
Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев), когото вече споменах, е имал една от най-ценните в Македония колекции от средновековни български книги от Македония. Всичко, което е притежавал, обаче е било „потурчено” от сърбите. Неговият произход е от род на учители, някои от които са били заставени от сръбските окупатори да напуснат Македония, заселвайки се в свободната територия на днешна България.
Бидейки всеобщо почитан стар български учител и председател на българския Акционен комитет в Прилеп, както и кмет на Прилеп, избран през 1941 г., в 1944 г. той е бил арестуван от титовистите и сигурно е щял да изгние някъде или да бъде убит. Тогава обаче се е намесил бъдещият високопоставен държавен функционер на Македония Кръсте Цървенковски, който е казал: „Чекайте, бре, лугйе, Милан Небреклия ни е изучил сите нас, пуштете го!”. В крайна сметка, дядо ми Милан успява да дойде в България и по-късно почина в София. Спомням си и неговия голям приятел Талев, като идваше у нас заедно с Църнушанов, Македонски и други. Димитър Талев не цепеше басма на никого, но беше със също такава симпатична прилепска физиономия като дядо ми Милан и макар и с по-нисък ръст, понякога извисяваше някак си несъразмерно гласа си и се гневеше от развитието на налагания днешен литературен български език.
Всъщност, именно тази е била основната болка и на всички други видни македонци (т.е. големите български възрожденци и просветители от Македония). Защото всичко са давали за българщината от себе си и Миладиновци, и Пърличев, и Джинот, и Шапкарев, и Жинзифов, и Цепенков, и Талев, и пр., и пр. (и Ефрем Чучков, включително). И всичко са прощавали: и това, че македонските българи са били предадени през 1912 г. в името на ламтежите за завладяване на Солун, Одрин и Цариград; и това, че нерядко са били използвани както от нанеслата толкова вреди на България партийна система, така и от българския монархически режим; и това, че големите български революционери от Вътрешната организация са били пребивани от върховистите... Склонни са били да простят даже и това, че обявеният днес за „национален герой” Стамболов след младежките си години е започнал да служи (и дори писмено да рапортува) на Лондон, преследвайки македонските български дейци, предлагайки на турския султан България отново да стане част от Османската империя, провеждайки бясна антируска политика и разваляйки отношенията ни с Русия, и смазвайки съпротивата на нормалните българи, че и довеждайки лицето Фердинанд на власт...
Всички видни македонци, наред с жертвоготовността си да отдадат живота си за българската кауза, обаче са имали и едно желание, един съвсем логичен и оправдан копнеж. Този техен копнеж се е изразявал в практически една-единствена молба към България и към тукашните ръководни фактори, а именно: групата от македонски диалекти на българския език (описана например от руския езиковед Селишчев) да бъде призната и обявена за втори официален вариант на българския език (каквито аналогични случаи има немалко по света), с който езиков вариант, макар и второстепенен, македонските българи да могат да си служат, без да им бъде налагано с надменност непременно да говорят на източнобългарски. И постепенно, по съвсем естествен път, двата варианта на българския език са щели да вървят към взаимно уеднаквяване.
Не мога да забравя как Талев се възмущаваше от българските ръководни фактори и от българската езикова политика, като идваше у нас. Например гневните му думи: „Че те на практика вече сякаш забраняват даже и употребата на нормалните традиционни падежни форми „мене” и „тебе”, и вместо тях налагат изгъзиците „мен” и „теб”! Кой в Македония ще приеме да говори така? Дори и думата „компир” им простее и я изхвърлят от българския език!!!”...
Аз смятам, че всичко, което сме направили през живота си и продължаваме да правим за приобщаване на новомакедонците към българщината, включително чрез популяризиране на българската история и разгласяване на родовата ни памет, ще бъде в крайна сметка напразно, ако не бъде стеснена отдавна съществуващата езикова пропаст. Тоест, ако не бъде предприета една успешна акция за въвеждане на организирано изучаване в средните училища и в университетите у нас на диалектите на българския език. Защото, ако не постигнем с общи усилия едно такова включване на македонския диалект в българските учебни програми, придружено от мерки против епидемията от чуждопоклонничество и глобалистично безродничество, която залива България, ние неизбежно ще превърнем в ежедневна практика следния действителен случай:
Беше един хубав юнски ден през 1996-та година, когато телефонът ми в службата иззвъня и се чу приветлив женски младежки глас от Скопие: “Hello, Mr. Chouchkov, my name is Katerina, from the Macedonian Red Cross in Skopje! I would like to talk with you about…”, и т.н.
Бях изумен, за момент онемях. И тогава внезапно ми хрумна да изиграя сцена от театър на абсурда и започнах да отговарям на въпросната новомакедонка Katerina на македонски диалект. Тя ми говореше на английски, а аз ѝ отвръщах на прилепски. Тази нелепа и трагикомична ситуация продължи поне 25 минути. Дали в края на разговора ни тя се усети и почувства неудобно, или така ми се е сторило?
30 години по-късно, през 2026 г., обаче ще се случи нещо друго. Тук, в евроатлантическа България, телефона ще вдигне някой новобългарски младеж, който ще отговори: “Hello, Katerina, this is Anthony from the Bulgarian...”… И абсурдът ще стане пълен.
Богатството на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България черпи с пълни шепи, и то всекидневно, пред одобрителния и утвърдителен поглед на Института за български език, който впоследствие охотно „узаконява” тази лексика и я включва в поредния новоиздаден „Речник на българския език”...
Спомням си следния случай. Преди няколко години, по време на едно увеселение по повод на нечий рожден ден, аз извърших срамно престъпление: казах пред компанията цели две-три думи на македонски диалект... Тогава една от присъстващите жени, преподавателка в СУ „Климент Охридски”(!), се обърна рязко към мене с назидателност и възмущение: „Ама ти защо говориш на македонски?!?”. (В същото време, нейната реч изобилстваше с английски думи.) Опитах се да ѝ припомня, че съм македонец, т.е. българин от Македония, и че диалектите не са нещо позорно или просташко, а са съкровищница. Осъзнах обаче, че си хабя думите напразно, защото въпросната езикова преподавателка ме гледаше с презрение и подозрение, и дори с негодувание...
Ще отправя няколко препоръки към нашите ръководни и управляващи функционери относно позицията, която България трябва да отстоява в отношенията си с македонската държава. Моето мнение е, че е необходимо българската страна да приеме и да поддържа становище, което да се „подпира” на следните три стълба:
Никакви компромиси с историческата ни памет, доколкото е останала такава. Например, недопустимо е да си мълчим, когато властите в Скопие издават (през 2017 г.) книга от 300 страници за Ефрем Чучков, в която дори не се споменава, че той е българин от Македония. Немислимо е българската държава да позволява подобна гавра.
Българската литературна класика, а и изобщо българската литература трябва да бъде издавана в Македония само и единствено на оригиналния (български) език, на който е написана. Новомакедонският литературен език представлява една „обогатена” форма на македонския диалект на българския език, който е езикът-майка на новомакедонската книжовна норма. А езикът-майка е недопустимо да бъде превеждан. Да позволим българската литература да бъде превеждана там, означава да се откажем от понятията „македонски диалект на българския език” и „македонец” в смисъл на българин от географската област Македония, както и да се откажем от българската национална идентичност и историческите права на стотиците хиляди македонци в България.
Македонският диалект трябва да бъде включен в учебните програми за средните училища и университетите у нас, в рамките на поне минимален брой часове за изучаване на българските народни диалекти. В противен случай нашите правнуци няма да могат да се разбират без преводач. И ще започнат да общуват помежду си на... английски език. А българската евроатлантическа „нация” ще стане световен рекордьор по денационализация и самоунищожаване.
Явор Чучков