Антимонополната политика на Си – между прогресивното и авторитарното
Тези ходове смаяха инвеститорите и коментаторите. Изповядваният от ККП капитализъм на никога не е бил от типа на Милтън Фридман. Но минаха десетилетия, откакто партията прояви за последно такива комунистически характеристики. Най-объркващото е, че правителството на Си не просто се намесва в пазарите до голяма степен, но го прави по начин, който помага на американските технологични компании да запазят надмощието си над китайските конкуренти. Пекин изби собствените си „еднорози“, твърдят някои, пише гл. ас. д-р Иво Цеков за Съвет за икономически и дипломатически отношения.
Изненадата от обхвата на регулаторната кампания на Си е разбираема. Озадачаването относно обосновката му е по-малко логична.
В края на миналата година Си обяви, че 2021 г. ще отбележи началото на „нова фаза на развитие“, която ще даде предимство на националната сигурност, „общия просперитет“ и социалната стабилност пред неограничения растеж. Действията на правителството срещу големите технологии са в съответствие с тази визия.
Блокирането на излизането на борсата на Ant Group може да е имало елемент на възмездие, но фирмата управляваше огромна финансова империя, изградена върху подпомагане на лесните практики на кредитиране с малък обществен надзор. Регулаторната намеса беше оправдана дори при западна капиталистическа парадигма. Във всеки случай Китай всъщност не е унищожил Ant Group; инвеститорите все още оценяват по-скромната фирма на 150 милиарда долара.
По същия начин делото срещу Tencent и Alibaba беше по-силно от това срещу Google и Amazon в САЩ. Tencent забрани на потребителите на WeChat да изпращат връзки към сайтовете за електронна търговия на Alibaba, докато и двата гиганта принуждават по-малките търговци да подписват екслузивни сделки, за да получат достъп до техните платформи. Контрамерките, предприети от китайските регулатори на този фронт, не бяха по-радикални от тези, приети от популистите на Капитолия. Същото може да се каже и за конфронтацията на Китай с индустрията за доставка на храни. Антимонополната офанзива на Пекин е по-впечатляваща по своята бързина и мащаб, отколкото по съществото си.
Друг е въпросът за внезапната ликвидация на сектора за онлайн обучение. Толкова дълбоко нарушение е немислимо в Съединените щати. Но това е част от новия модел на развитие на Си – или, както го описват някои, неговото стъпало към „прогресивен авторитаризъм“.
Неравенството в образованието е сред най-експлозивните проблеми в Китай. Родителите в селските райони с ниски доходи се възмущават от относително лошите перспективи на децата им за възходяща мобилност. Междувременно родителите от средната класа в големите градове се оказват пленени в своеобразна надпревара, изчерпвайки домакинските си бюджети, за да са в крак с разходите на връстниците си за частни учители. Индустрията за образователни технологии използва тези недоволства, понякога чрез измами и подвеждаща реклама. Но дори и най-етичните от тези фирми все още индиректно подхранват нуждата от повече разходи за образование от джоба на домакинствата. И това развитие не само застрашава краткосрочното политическо положение на ККП, но и дългосрочната икономическа и геополитическа сила на Китай.
Отчасти благодарение на наследството на политиката за едно дете, Китай е изправен пред надвиснала демографска криза. При липса на скок в раждаемостта, населението на страната през 2100 г. ще бъде около половината от сегашния му размер. Междувременно, относително малка работна сила на първоначална възраст ще трябва да издържа огромна възрастна група. За да предотврати тези насрещни ветрове за Китай, ККП се насочи от политиката за едно дете към относително „про-раждаемост“ позиция. И все пак отмяната на предишното правило през 2015 г. не даде желания бейби бум. Вместо това, прекомерните разходи за отглеждане на деца в страната помогнаха да се запази ниската раждаемост.
Атаките срещу образователната индустрия са най-забележимият компонент на по-широк натиск за намаляване на разходите на домакинството за образование (и по този начин политическо безпокойство и пречки пред разширяването на семейството). В допълнение към потискането на капиталовите инвестиции в образователни услуги, държавата също забрани на организациите с нестопанска цел да провеждат уроци по празници или през зимни и летни ваканции. Отделно, Пекин планира да смекчи неравенството в образованието чрез разширяване на пилотна програма, която да сменя учителите и директорите между училищата на ротационен принцип.
Всичко това означава, че Си не саботира своя технологичен сектор в някакъв самоубийствен акт на възмездие или самовъзвеличаване. По-скоро китайската държава подчинява растежа и рентабилността на цифровата икономика на по-високи национални цели.
Ограничаването на технологичните гиганти, за да се пренасочи капитала и таланта към високотехнологичното производство, изглежда е една от тези цели. Частните инвеститори предпочитат технологичните компании, насочени към потребителите пред индустриалното производство. И за това си има причина. Благодарение на глобализацията производителите са склонни да се сблъскват с остра конкуренция; благодарение на мрежовите ефекти фирмите в социалните медии се сблъскват с малко такава. Производството изисква огромни инвестиции в основен капитал и сътрудничеството на голяма работна сила. Доминиращите интернет платформи могат да генерират неочаквани печалби със сравнително малко материални ресурси. Както отбелязва Wall Street Journal, Facebook може да се похвали с 11 пъти по-голяма пазарна стойност от производителя на полупроводници Micron Technology, въпреки че в социалната мрежа работят само 50 % повече хора. Друг е въпросът, че социалната стойност на продуктите ѝ обаче често е съмнителна. Когато Micron Technology се подобрява в производството на полупроводници, критичен набор от компоненти за безброй електронни устройства – от смартфони до медицинско оборудване – става все по-разпространен. Когато Facebook става по-добър в стимулирането на ангажираността на потребителите, работниците стават по-малко продуктивни и по-депресирани.
В реч миналата година Си изясни, че не споделя уважението на частния капитал към цифровата икономика, като заяви: „Трябва да се признае, че реалната икономика е основата и различните производствени индустрии не могат да бъдат изоставени“. Държавната политика отразява това чувство. Китай води война само със своя технологичен сектор, само ако дефинираме този термин по-тясно: докато Tencent и Alibaba са изправени пред гнева на антитръстовите регулатори, китайските производители на компютърни чипове, батерии за електрически автомобили и телекомуникационно оборудване се ползват със субсидии и държавна защита.
Има алтернатива
Дали „новата фаза на развитие“ на Си ще успее още далеч не е ясно. Към днешна дата усилията на правителството за насърчаване на „общ просперитет“ изглеждат затруднени. Принуждаването на образователните фирми да работят като организации с нестопанска цел няма да намали пропуските в образователните възможности или да облекчи финансовите тежести на семействата от средната класа. Изискването към компаниите да плащат минималната работна заплата няма да направи разпределението на доходите на Китай по-малко критикувано за предполагаемия марксистки подход. В исторически план споделеният просперитет рядко се постига при липса на силно, независимо работно движение. И бруталното потискане на такива движения е един от по-малко рекламираните стълбове на „прогресивния авторитаризъм“ на Си.
В същото време, отговорът на правителството на САЩ на аналогичните му икономически предизвикателства също е неадекватен. Администрацията на Байдън засили регулаторния надзор на титаните в Силициевата долина. Но монополистичните технологични фирми (с неорганизирана работна сила) все още имат огромна власт над американската икономика и политика. Междувременно образователната система на Америка е изпълнена с неравенство. Децата на богатите предградия се радват на училища с по-добри ресурси от тези на бедните райони. Това класово разделение все още се свързва плътно с американското расово разделение; според някои мерки националните училища са по-сегрегирани днес, отколкото през 1990 г. В същото време, изнудващите такси за обучение обложиха завършилите колеж с безпрецедентно бреме на дълга и увеличиха разходите за образование на типичното американско семейство със 180 процента от 1995 г. насам.
Способността на американския капитализъм да концентрира доходите и богатството остава силна. Неговата способност за разумно насочване на производствени инвестиции е по-малко ясна. През последните 40 години интересът на американския частен сектор към дългосрочни фиксирани инвестиции намалява, докато апетитът му за краткосрочни спекулации значително се увеличава. Но системата на свободното предприятие не успява адекватно да финансира екологични технологии, нови антибиотици и безброй други социално важни цели. Тя също така не успява да създаде възнаграждаваща и трайна заетост за милиони потенциални работници в страната. Вместо това, американската икономика работи далеч под нейния производствен капацитет от десетилетия, осъждайки милиони маргинализирани работници на постоянна безработица в процеса.
Моментно явление или дългосрочен курс на поведение
Обосновките на този начин на управление често са фатални. Маргарет Тачър защити неолиберализма с мотива, че „няма алтернатива“. Ако китайската политика продължи в сегашната си посока, либералният капитализъм ще се изправи пред най-сериозното си предизвикателство след разпадането на Съветския съюз.
Необходимостта от конкуренция на великите сили вече накара Вашингтон да подражава на аспектите на модела на Пекин. Законът за иновации и конкуренция на Съединените щати, който Сенатът прие на двупартийна основа по-рано тази година, инвестира 250 милиарда долара във фактическа американска индустриална политика. Вместо да се опитват да делегитимират китайското субсидиране на производствения му сектор на основата на свободната търговия, САЩ сега субсидират собствената си индустрия на полупроводници. В същото време администрацията на Байдън настоява за много по-обширен набор от интервенции в американската политическа икономия, в името на предотвратяването на това Китай да отнеме водещата позиция на Вашингтон.
Дали императивът да се конкурира с Китай ще послужи като дълго търсения от Америка „морален еквивалент на войната“, обвързващ нацията и легитимиращ икономическото планиране, необходимо за възраждане на споделения просперитет без никаква мисъл за световния мир – или ще постави страната по пътя на ново поколение конфликт, все още не може да се каже. Но в контекста на значително социално неравенство и глобална екологична криза, прогресивният авторитаризъм с неговата привидна способност да пренасочва икономическата активност за един миг може да има известна привлекателност и „новото нормално“ в китайската икономика да се окаже дълготраен модел на поведение и подражание.