Дългосрочно важното, което протича в политиката на страната, е промяната на партийната ѝ система. Очертават се играчите – и нови, и стари – които ще решават съдбата на България през следващото десетилетие. На най-повърхностно ниво промяната се състои в изместването на “старите” партии от “нови”. В скоропостижно завършилото 46-то НС “старите” – ГЕРБ, БСП и ДПС - все още имаха мнозинство: 47,61 % от вота и 128 парламентарни места. (“Новите” – ИТН, ДБ, ИСБГНИ - имаха заедно 41,73 % и 112 мандата). Последното социологическо изследване на Галъп (подкрепено и от предходното на Маркет линкс) показва тенденция към разширяване на подкрепата за “новите”, която води до практически паритет: 43,2% за ПП, ИТН, ДБ, ИСБГНИ срещу 46,2% за “старите”. При това съотношение на силите мандатите между нови и стари могат да са реално изравнени.
Ако тази тенденция се запази, и ако някои от новите партии продължат да набират сила, след ноемврийските избори можем да се окажем в принципно различна ситуация: парламентарно мнозинство без ГЕРБ, БСП и ДПС. Дали това ще се случи ще е една от големите политически интриги. Какво е обаче “новото” в партийната система в съдържателен план? Тук нещата са по-сложни и се случват в поне три различни измерения на политическа надпревара.
Антикорупционна политика
От тази гледна точка “старото” са основно ГЕРБ и ДПС: двете партии участнички в предходното управление с “началник” Бойко Борисов. Всички останали, включително БСП, имат основание да претендират, че не са част от това статукво. Каквото и да става, ГЕРБ и ДПС изглежда ще бъдат изолирани и в следващия парламент, в който вероятно ще разполагат заедно с около една трета от местата. Ясно е, че те не могат да управляват с такъв потенциал, затова се опитват да се “пришият” към други аритметически мнозинства. И двете формации приеха с огромно задоволство факта, че Кирил Петков – за разлика от Христо Иванов и Слави Трифонов - е готов да разговаря даже с тях. Но ако бяха чули внимателно условията, поставени от ПП, те щяха да осъзнаят, че те пресичат две техни собствени дебели червени линии – а именно, господата Делян Пеевски и Бойко Борисов. Първият беше директно назован от Петков като persona non grata, а вторият – индиректно. В крайна сметка “признаването на корупционните практики” и “поемането на отговорността” за тях трудно може да мине без оттегляне на Борисов, колкото и дипломатично да се тълкуват тези фрази.
Про-европейци срещу умерени евразийци
Една от по-малко забелязваните промени в партийната система е отстъплението на евразийския елемент. В сравнение с 2017 г., националистите и откритите русофили губят подкрепа. Вярно е, че с “Възраждане” е възможен техен частичен ренесанс, но пак биха били в маргинална позиция. Отчаяното търсене на “бежанска вълна” от страна на ВМРО не дава особени резултати, отчасти защото такава вълна по-скоро няма. Истинската промяна не е толкова в свиването на крайните националисти и евразийци (като “патриотите” и “Атака”), а в драматичното увеличение на открито про-европейските и про-натовски формации. И в тази група трябва да сложим и ИТН, и, разбира се, ДБ, а и новата ПП. ДБ и ПП дори могат да формират един сериозен про-европейски, либерално-демократичен блок, какъвто не е имало скоро у нас.
Отпадането на БСП като “втората голяма партия” на България всъщност редуцира даже умереното евразийство от управленска алтернатива до нишова политическа тема. Тук роля изигра и Румен Радев, който по този въпрос се премести леко в про-европейска посока в сравнение с първите години на своето президентство. Напоследък никой не го е чувал да говори за сваляне на санкциите срещу Русия или за необходимост от нови руски енергийни проекти на наша територия, а това бяха основните му теми след влизането в президентството. Подкрепата на Радев за Петков и Василев също демонстрира желанието му да излезе от стеснената евразийска ниша. Колко е трайна тази политическа тенденция предстои да видим. Но е очевидно, че евразийството най-малкото търси по-меки и още по-умерени форми, в сравнение с които Корнелия Нинова е станала прекалено ригидна и дори контрапродуктивна. Може би това е някакво тактическо евразийско отстъпление. Но може и да е стъпка към европеизацията на България.
Ляво, дясно и център
Промените предефинират центъра на българската политика. Дълго време ГЕРБ беше този център, като умело балансираше между лявата, но “патриотизираната” и умерено евразийска БСП и различни “патриоти” от дясно. Всъщност ГЕРБ нямаше реална конкуренция в центъра, поради “нишовото” позициониране на самата БСП и изпадането на градската десница извън парламента. Новата партийна система е доста по-различна. За центъра днес спорят ИТН, ПП и ДБ като ГЕРБ бавно, но сигурно губи представителство в тези сегменти. Особено видимо е изместването му от София от страна на ДБ, което се случи дори преди появата на ПП. През ноември подобни процеси може да протекат и в други големи градове, където ГЕРБ ще са под атака едновременно от ПП, ИТН и ДБ. Борисов разбира добре, че оцеляването на ГЕРБ зависи от запазването на центристкия му профил: една “патриотизация” (например чрез вземане под крилото му на ВМРО и други подобни организации), може да вкара ГЕРБ в още по-бърза негативна спирала, подобна на тази на БСП.
Колкото и неприятно за ГЕРБ да е обаче, самият Борисов става пречка пред удържането на вота на образованите центристки избиратели от столицата и големите градове. Докато партията му има подкрепа от около 21-24%, персоналният рейтинг на Борисов е около 17%. Разтварянето на тази ножица е опасно за ГЕРБ: това са именно информираните избиратели, които са и капризни, и претенциозни в своите очаквания. Битката за центъра има своята дясна и лява специфика. В център-ляво БСП вече е в отстъпление и там борбата се води основно между ПП и ИТН. Това беше и лесно-достъпна периферия за ГЕРБ, която вече изглежда загубена за бившите управляващи. В център-дясно битката е по-ожесточена и там са намесени ДБ, ПП, ГЕРБ, но и ИТН. ГЕРБ засега удържа лидерска позиция, но това се дължи най-вече на фрагментираността на другите. Събрани заедно, “новите” са по-силни от “старите” и тук.
Цената на политическото преструктуриране
Докато новата партийна система се избистря, страната има опасност да изпадне в частична неуправляемост. Икономиката като цяло е в добро здраве, но ваксинационната криза е показателна за това как междувластието може да доведе до тежки управленски проблеми. Както и да се интерпретират данните, България е на последните места по ваксинация и на първите места по смъртност и заболеваемост. Разбираемо е, че партиите имат нужда от избори и състезания, за да съставят устойчиво управление. Но здравната криза е спешна и трябва да бъде изведена пред изборните скоби. Няма защо партиите да се състезават по въпроса дали е добре или зле българското население да се ваксинира. Това е все едно да правим избори за това дали земята е кръгла.
Редно е основните политически партии – и нови, и стари - да сключат пакт по този въпрос и дадат консенсусен политически мандат на служебното правителство да проведе:
- Масова ваксинационна кампания – включително в армията, здравни и учебни заведения, предприятия;
- Да изисква ваксинационни сертификати за широк кръг обществени дейности – от пътувания до ползване и работа в заведения и културни институти.
Тъй като всичко това е закъсняло, едва ли ще доведе до избягване на локдаун у нас в рамките на тази (четвърта) вълна на коронавируса: просто болничните легла се запълват прекалено бързо. Но поне ще ни избави от пета подобна вълна и от още хиляди загубени животи. Преструктурирането на партийната система – нещо необходимо и неизбежно само по себе си - не бива да се заплаща с толкова висока цена.
Автор: Даниел Смилов
2 509 864 българи заявиха на Референдума от 2016 г., че депутатите трябва да се избират на мажоритарни избори в два тура, но политическия елит и неговите кукловоди не позволяват това да се случи, а в техните медии темата е табу.