„Промяна“ е едно от най-популярните послания в предизборните кампании по света през последните десетилетия. И в България след 1989 г. „промените“ винаги са се радвали на завиден електорален ентусиазъм: от триумфа на ОДС през 1997 г., през „идването на царя“ през 2001 г. до победата на ГЕРБ през 2009 г. Всички вълни на „промяна“ до този момент са успявали да мобилизират огромна част от избирателите с обещания за реформи и качествена трансформация на управлението. „Промяната“ като изпразнен от съдържание символ на новите управленски оферти успяваше да улови масовото възмущение от състоянието на обществото и държавата, без обаче да формулира политически нито на какво се дължи това състояние, нито как именно то ще се промени.
През последната година станахме свидетели на ускоряване на тези цикли на „промяна“ и в рамките само на няколко месеца една напълно нова политическа партия успя да спечели изборите, да се срине електорално и да отстъпи първото си място на друг напълно нов играч. За разлика от предишните вълни на „промяна“, обаче, през 2021 новите играчи дойдоха не на гребена на масова мобилизация пред урните, а напротив – на фона на рекордно ниски нива на избирателна активност.
В този смисъл, ентусиазмът около победата на „Продължаваме промяната“ в неделя се дължи не толкова на реализацията на някакво неосъществено до сега политическо представителство, а на наложилото се в публичното пространство разбиране за изборите като за спортно състезание, в което най-важното е подредбата на партиите на подиума на победителите. Съревнованието между политически визии за управлението на общите дела бе отдавна заменено от деполитизиран, но уж зрелищен сблъсък между монологични екранни образи. Изглежда, обаче, че „зрелището“ вече съвсем не е толкова интересно за мнозинството от „аудиторията“. Почти пълната липса на политически дебат по темите, които определят всекидневието на хората, както и доминиращия морално-технократски дискурс, свеждащ демокрацията до мениджмънт и почтеност успяха да отчуждят огромна част от избирателите и да превърнат изборите в професионален ритуал за тесен кръг анализатори и журналисти. Отвъд медийното пространство и „ехо стаите“ на малкото останали партийни агитки в социалните мрежи, изборите до голяма степен си остават поле на феодални взаимоотношения и съответно – на купен и контролиран вот.
Драматичния дисонанс между дневния ред на кандидатите и този на гражданите, превръщането на предизборната кампания в спектакъл от междуличностни конфликти, компромати и скандали, както и свеждането на партийните програми до заклинания, пожелания и набор от административно-технически „решения“, правят от изборите една паралелна реалност, която има малко общо с представителството на различни социални интереси. Задълбочаващата се криза на представителната демокрация в България произтича и от обстоятелството, че голяма част от хората не са съвсем убедени, че важните за страната решения се взимат в институциите, чиито членове те са призвани да избират. Трудно е да се убедят избирателите, че техният глас е от значение, при положение че всички управляващи партии в продължение на повече от 20 години водят на практика една съща политика, която облагодетелства тесен икономически елит за сметка на всички останали.
Фокусът на новите носители на „промяната“ върху корупцията сама по себе си, а не върху структурните предпоставки, които я правят възможна не предполага скъсване с този дългогодишен политически курс.
Претендентите за бъдещи мениджъри на държавата не разбират, че България не е бедна, защото е корумпирана, а е корумпирана, защото тесен кръг от хора са ужасно богати за сметка на милиони, които живеят в лишения. И това не се дължи толкова на задкулисни схеми и престъпления, както се опитват да ни убедят, а на съвсем законни способи като данъчната система, например, която взима най-много от бедните и най-малко от богатите. Присъствието на теми като бедност и социални неравенства в програмата на „Продължаваме промяната“ може би създава възможност за някакви социални политики, на фона на тяхното пълно отсъствие през последните години, но по никакъв начин не представлява заявка за истинска промяна на властовите отношения в България. А масовото възмущение от състоянието на обществото и държавата трябва да се разглежда именно като възмущение от това кой, как и в чии интерес упражнява власт в страната. И тук, по всичко личи, никаква промяна няма да има. Ако има нещо положително във високата електорална волативност на изборите в България, то е че тя не позволява на един конкретен политическо-икономически кръг да завладее цялата държава за дълго, както е в редица държави. Като изключим това, продължаваме подмяната. /БГНЕС
Божидар Колов е политолог и сътрудник към университета на Осло, Норвегия. Коментарът е написан за БГНЕС.