Сърбите в Босна поставят ултиматум. И отново цари суматоха, а мнозина се питат дали не се задава нова ескалация или дори война. От двете страни на въжето теглят различни играчи. А най-силният от тях изглежда е Путин.
Остават само шест месеца. След това Република Сръбска възнамерява да се оттегли от институциите на общата държава Босна и Херцеговина и да напусне дори общата армия. Реши го парламентът на босненските сърби. И оттогава насам цари голяма суматоха: Дали Милорад Додик, предводителят на сръбските националисти в Босна и Херцеговина, наистина смята да пристъпи към дела? Каква точно е целта му? Задава ли се нова ескалация? Нима пак ще има война?
За страничен човек тези въпроси звучат логично, но в Босна и Херцеговина нещата открай време не следват обичайната логика. Там открай време се разиграва едно политическо теглене на въже, където главната цел не е да се постигне някакъв напредък, а да не мръднеш нито сантиметър от мястото, със здраво забити пети в земята.
Едно състезание, което изобщо не свършва
При спортното теглене на въже все пак има маркировка, по която се разбира кой отбор е победителят. В Босна и Херцеговина няма такава отметка – и затова състезанието си продължава до безкрай. Но също както при спортния вариант, и тук в двата отбора най-отпред са поставени най-големите слабаци, чиято главна задача е да гледат страшно и с оголени зъби към противника. Милорад Додик, сръбският представител в тричленния държавен президиум, е идеален за тази роля: той няма нито политическа, нито икономическа тежест, затова пък открай време му е излязло лошо име на провокатор и краен националист.
От другата страна на въжето очи в очи с него се гледа новият Върховен представител на международната общност за Босна и Херцеговина, германецът Кристиан Шмид. Той не притежава никакъв опит, не познава страната и няма кой знае каква подкрепа – нито от Съвета по омиротворяването на Босна и Херцеговина, нито от Съвета за сигурност на ООН, нито дори от германското Външно министерство, където в момента всичко се променя след смяната на властта.
Като втори човек зад гърба на Додик въжето тегли Александър Вучич, президентът на съседна Сърбия. Без неговата сериозна подкрепа босненските сърби изобщо не биха тръгнали на това целенасочено или само привидно отцепване. От другата страна на въжето на същата позиция е Европейската комисия, която съвсем изгуби ориентация какво се случва в региона на Западните Балкани и непрекъснато се лута между противоречивите предложения от Брюксел, Берлин, Париж или Будапеща.
Най-силният от двата отбора е Путин
Най-силният мъж във всеки от двата отбора при тегленето на въже, е последният – човекът, който „закотвя“ своите хора. В случая в тази роля е ангажиран руският президент Владимир Путин, който е с отлични шансове да спечели. Той може не само да изложи на присмех Евросъюза, който вече от години търпи пълен провал в региона, а и реално да го отслаби. Заради Украйна Путин може да претърпи някакви западни санкции, но заради Босна нищо такова няма да му се случи. Намесата му в полза на босненските сърби дори не му коства престиж, както стана с подкрепата му за Лукашенко.
От другата страна на въжето за закотвянето трябва да се грижи президентът на САЩ Джо Байдън, който все още няма стабилна позиция в Югоизточна Европа. САЩ в момента са се концентрирали върху Китай, а скоро ще бъдат принудени да се концентрират и върху Украйна. И едва ли можем да си представим, че след Афганистанския позор Вашингтон ще тръгне да пилее външнополитическите си сили и по други географски направления.
Според ултиматума на босненските сърби Западът сега разполага с шест месеца, през които да се стегне, да обедини сили и да се противопостави. Може би на първо време без активната подкрепа на Вашингтон, но поне ЕС е длъжен да се активизира.
От юридическа гледна точка позицията на босненските сърби е съвършено неудържима. Тяхното „одобрение“ за съвместните институции в Босна и Херцеговина, което те сега искат да оттеглят, не е подпис под договор, подлежащ на прекратяване. То всъщност произтича от редица задължителни конституционни норми.
За всяко нарушение на Конституцията трябва да има санкции. Инструменти за целта има предостатъчно. Европейската инвестиционна банка може да се изтегли от сръбската част на Босна, което ще предизвика болезнен ефект. Същия ефект ще има и една евентуална забрана върху международната финансова дейност на всички босненско-сръбски банки.
ЕС има инструменти, с които може да окаже натиск
Върху правителството в Белград също може да се упражни чувствителен натиск. Защото от ЕС Сърбия получава не само пари от предприсъединителните фондове, за да провежда необходимите реформи – от ЕС идват и най-големите инвестиции в сръбската икономика. А не, примерно, от Китай или Русия. Иначе президентът Вучич сръчно лавира между Брюксел и Москва. Та ако Евросъюзът му обърне гръб, на Вучич не му остава нищо друго, освен да влезе окончателно в орбитата на Кремъл.
А това не е привлекателна перспектива за един амбициозен държавен глава. Защото по този начин Александър Вучич би изгубил най-голямото си предимство на лавиращ и би се превърнал единствено в обслужващ персонал на Москва, който на всичкото отгоре е принуден пасивно да наблюдава как близките до Путин олигарси малко по малко му изсмукват икономическата власт в Сърбия.
Да не говорим, че ако Сърбия изцяло влезе в Кремълската орбита, това ще бъде истински ужас за сръбското общество, което далеч не е толкова русофилски настроено, колкото иска да го изкара пропагандата на Вучич. Още през 2000 година Слободан Милошевич щеше политически да си изгуби главата, когато поведе страната си към тогава инициираната от Русия „Евроазиатска икономическа общност“.
Тъй че тегленето на въже продължава. Европа все още здраво държи своя край – и просто трябва по-яко да дръпне.
*Норберт Мапес Нидек от 30 години е кореспондент за Югоизточна Европа на различни германски медии. През 2005 година той издаде книгата си „Етно-клопката: Балканският конфликт и онова, което Европа може да се поучи от него“.