Исторически анализ на доц. Момчил Дойчев, съпредседател на Атлантическия съвет на България:
По повод рождените дати на Стефан Стамболов /роден на 31 януари 1854 г. във Велико Търново/ и на Гоце Делчев /роден на 4 февруари 1872 година в Кукуш.
Каузата на Гоце Делчев е известна - борба за освобождение на Македония /заедно с Одринска Тракия/. Но как може да стане това? Неговият тактически план като идеолог на ВМОРО е чрез въстание да бъде привлечено вниманието на Великите сили и те да принудят /за кой ли път/ Османската Империя да даде (подобно на Източна Румелия) автономен статут на Македония - Одринска Тракия – нещо като повторение на Берлин 1878, само че с добавката – „Западна Румелия“.
Само че това, в онзи исторически момент, няма как да стане.
Великите сили, въпреки че приемат Съединението на княжество България с Източна Румелия /без Русия!/, няма как да приемат опасността от нова политическа криза, вещаеща ново преразпределение на територия. Нова автономна област, обхващаща, в разбирането на Гоце Делчев, българската част от Македония и Одринско не е приемлива за никого, освен за българите, поради възможния и очакван нов „аншлус“ с България. Това означава създаване на нова велика сила в Югоизточна Европа. Това за Руската империя и всички наши съседи е просто „смъртна опасност“! Възниква и въпросът – защо автономия само на Македония? Защо не и за Албания, Косово и Метохия, за Епир и Санджак /османска гранична територия с Босна, разположена между Сърбия и Черна гора/? Там положението не е било по-добро, както и навсякъде в разкапващата се вече Османска империя.
Тук следва да видим какви възможности има и с ход, който формално изключва ново „съединение“ – създаване на Балканска федерация. Доколко това е било възможно в онзи исторически момент? 90 години по-късно ние видяхме какво се случи с мини-балканската федерация – бивша Югославия. В онези монархически и авторитарни условия, да се изисква обединение на националистически и войнствено настроените балкански народи – всеки със своята „мегали идея“ или „предначертание“, е било абсолютно не просто нереалистично, било е абсурдно!
Как може с въстание да се постигне автономия и ако се постигне, дали и какви възможности ще се отворят след това – разбира се - никой не може да каже. Но ново българско Съединение или още по-нереалистичната Балканска федерация, под каквато и да е форма по това време е нещо практически невъзможно! А да не би днес, 120 години по-късно, в несравнимо по-добри демократични условия, това да е възможно?
При всеки случай, в навечерието на Илинденското и Преображенското въстание е невъзможна и нереалистична идеята за създаване на ново протодържавно образование не само в Македония, но и в която и да е част на европейските владения на Османската империя под каквато и да е форма.
Но след като е било нереалистично през 1903 да се иска автономна "Западна Румелия", още повече включваща и Одринско, тогава каква стратегия би следвало да се приеме за осъществяване на българската кауза? Нима сме нямали държавна стратегия?
Не, имали сме такава българска национална стратегия, но тя е била изоставена и дори сатанизирана от възторжените патриоти.
Тази стратегия е разработена към 1887-1888 година от Стефан Стамболов. Министър-председателят Стефан Стамболов предприема решителни действия не за военни авантюри против Турция с чети и въстания, ръководени от възторжени патриоти, а започва да води директни преговори с Османската империя за подобряване на живота на българите в Македония и Одринско, за разширяване на техните граждански, религиозни и политически права. Той категорично отхвърля предложенията на Сърбия и Гърция за координирани съвместни военни действия в Македония, т.е. за нейната подялба. За разлика от наследилите го „патриоти“ Стамболов разбира, че сърби и гърци ни тласкат към война с Турция за да си изгорим ние ръцете, а те да оберат кестените – т.е. да окупират Македония, както и става в края на краищата.
Стратегията на Стамболов отразява българския национален интерес - Македонският въпрос не е чисто български, а международен въпрос. Македония не е „чисто българска“, а мултинационална и мултикултурна. Българите са мнозинство във Вардарска Македония, но в северозападната и част албанците са мнозинство. В Егейска/ Южна Македония и Южна Тракия /с изключение на Лерин, Костур, Воден, Кукуш, Лозенград/ българите са малцинство, а по стратегически важното крайбрежие – незначително малцинство.
Изводът е, че освободителното дело трябва да се води не от възторжени патриоти, способни на авантюри, а от свободната българска държава. Сърбия, която няма сръбско малцинство във Вардарска Македония, дори си го създава. Тя действа с въоръжени чети, но и с „мека сила“ - пропаганда чрез своите училища, Белградски стипендии, с постепенното превземане на Скопската архиепископия. Гърция, която има свое компактно население в Южна Македония и Тракия, действа с Патриаршията, с пропаганда, с училища, с подпомагане на многобройните „българогласни елини“, със своята култура.
С неправителствени организации и чети, копиращи Априлското въстание или 6.09.1885 г., при вече коренно променена международна обстановка, в която България не е жертва, а заплаха за съседите си, да се постигне освобождение на българските земи е една абсолютна химера.
Още повече Великите сили няма да позволят това. Руските намерения за превземане на Западното Черноморие и Проливите как се съчетава с българския национален интерес? Или британските опити да не допуснат това – с помощта на Истанбул /до Съединението, по-късно Стамболова България става желан британски партньор/?
Илинденското въстание е една политическа авантюра, която причинява ужасни последствия за българската кауза. Това Гоце Делчев, наследникът на Левски в Македония и Одринско, го разбира прекрасно и затова е против преждевременно въстание. Нямало е как България да се намеси. Това би означавало неминуем военен погром. В същото време от тази авантюра печелят Гърция и Сърбия, които обединяват усилията си с Османската империя за разгром на българщината в Македония.
Същото, за съжаление, по-късно, вече на държавно равнище става и с подготовката на Балканската война и нейното водене.
Участието на България във войната е груба политическа грешка, военна авантюра, водеща до погром поради следните причини:
България не може да воюва сама и е принудена да сключва споразумения с Гърция и Сърбия за подялба на Македония. Неграмотният начин, по-който се сключват тези споразумения е отделен въпрос. Поначало се проявява безумието на /русофилското/ патриотарство, че зад нас стои най-големият ни геополитически неприятел – Руската империя. Геополитическата „девственост“ на цялата ни политическа и военна класа, начело с Фердинанд по това време, а и до днес, е направо отчайваща.