Самолет прелита ниско в небето над София. 10-годишното момче се хваща за главата, запушва ушите си и се превива на две. "Не се страхувай, в София сме", успокоява го майка му.
"Пред очите ми шрапнели убиха дете"
Седим с няколко украински жени в център за катерене близо до летището в София. Пристигнали са в България преди три дни с автобус. Тяхна приятелка украинка, която живее в София от години, е довела Алла, Лена, Таня и децата им в центъра за обучение на катерачи - с надеждата, че така децата поне за миг ще забравят ужаса и страха. "Децата ни са толкова уплашени, че дори в сладкарница не искат да отидат. Не искат да излязат от жилището, в което сме се настанили. Започват да плачат само като им предложим да се разходим някъде из София. В крайна сметка все пак ги доведохме тук. Сега ги виждам засмени за първи път, откакто започна войната", споделя Лена.
Докато с децата се занимават треньорите по катерене, трите жени започват да разказват: "Беше ужасно. Виждахме как ракетите падат върху блоковете, в които живеем. Тътенът те разтърсва отвътре. Не разбирам как е възможно руските медии да твърдят, че в Украйна няма война. Да дойдат и да видят разрушеното училище в Киев, взривената детска градина и болницата за деца. Стреляха по децата ни", казва Таня, а Алла добавя: "Преди да тръгнем, пред пред очите ми, от другата страна на улицата, шрапнели убиха дете. Загина там, на място. Баща му го държеше в ръцете си и не знаеше какво да направи. Не разбирам защо руснаците лъжат, че искали да ни освободят. От какво? Украинците сме свободни хора. Ако искахме да ни освобождават, сега нямаше да се бием с тях. Нямаше мъжете ни да са там и да загиват, а ние тук да се чудим накъде да поемем."
И трите жени държат телефоните си в ръце и постоянно гледат в тях. Благодарни са, че в залата има безплатен интернет. "Пишем си с мъжете ни постоянно. Също и с близките ни, които останаха там. Чакаме съобщения от тях всяка минута. По хиляди пъти на ден ги питаме дали са живи. Родителите ми са се скрили в едно село близо до Киев, защото в града не може да се оцелее", обяснява Таня.
Лена показва на телефона си снимка на коте, увито в одеяло: "Това е нашето коте, успяхме и него да спасим, вози се с нас в автобуса. Спасихме го, но, знаете ли, с общи средства и усилия бяхме построили голям приют за бездомни животни. Руснаците обаче го изпепелиха, нито едно животно в приюта не оцеля. Стреляха специално по тази сграда. Пламна цялата в огън с животните вътре. Може да ви се струва странно, че говоря за това точно в този момент, но е важно. Защо убиха животните? Сигурно са мислели, че там се крият цивилни хора. Толкова е жестоко."
Очите и на трите жени са тревожни, тъжни, уморени. Докато говорят, ръцете им не спират да треперят. Питаме ги дали искат да останат в България. Не, казват и трите. "Тук е много скъпо. Дойдохме с малко пари и скоро ще свършат. В момента сме настанени в апартамент с голям за нашите стандарти наем - 50 евро на ден. С малкото пари, които ми останаха, си купих самолетен билет за Словакия, където живее моя приятелка от университета. Тя ще ни приюти с двете ми деца безплатно", казва Таня. Питаме я защо не се е възползвала от групите за помощ в социалните мрежи, където хора предлагат безплатни жилища. Казва, че е писала, но за три дни никой не ѝ предложил жилище или работа.
Лена също е решила да пътува с Таня - защото според нея в България организацията не е добра. "Не знаем дали децата ни ще могат да тръгнат на училище. Не знаем и как ще бъде уреден нашият статут, за да можем да започнем някаква работа. А трябва да изкарваме пари - мъжете ни воюват. Никъде няма информация как да уредим живота си тук, докато ужасът приключи. Мислехме, че тръгваме за седмица-две, но това няма да свърши толкова скоро. Тази война ще продължи дълго. Руснаците няма да се спрат, докато не разрушат цялата ни страна."
В бързината Лена не е взела паспортите на децата си. Посолството на Украйна ги е дописало в нейния паспорт, но жената се тревожи дали без документи ще могат да преминат границата към друга държава в ЕС. Въпреки това е твърдо решена да тръгне с Таня към Словакия.
"Това много ме разочарова в България"
Алла добавя още една причина, заради която и тя е решила да не остане в България: "Не сме допускали, че в България, въпреки топлия прием досега и безпроблемното влизане, ще има толкова много хора, които са за Путин. Не сме вярвали, че ще има хора, които ще гледат на нас с лошо и ще казват, че ние сме някакви престъпници, които сами взривяват домовете си и убиват децата си. Как може българите да вярват на тези гнусни лъжи? Това много ме разочарова. Искам да кажа на всички тези хора, че в Украйна има война, истинска война. Че руснаците ни убиват, че изпепеляват страната ни, че са безпощадни. Не се спират пред нищо, не жалят никого. Разстрелват цивилни хора, бомбардират цивилни обекти. Градовете ни са изравнени със земята. И няма да се задоволят само с Украйна. Ще искат още. Европа ще искат", казва Алла и добавя: "Не вярвайте на руската пропаганда. Ние сме мирни хора, а Украйна е богата на ресурси - никога не бихме разрушили страната си. Прочетох в някаква социална мрежа как българин казва, че като дойдели мъжете ни, щяло да стане страшно. Хора, как може да вярвате на това? Ние искаме да се приберем в домовете си, в родните си градове. И когато тази отвратителна война приключи, искаме да възстановим Украйна и да живеем в родината си. Дано успеем."
Автор: Николета Атанасова