С Панайот за политика не бяхме говорили. Познавахме се повече от 20 години. Той ми беше „сват“, понеже дъщеря му Мария беше съпруга на братовчед ми Георги, Гиоргос на гръцки. Както обикновено, сравнявахме „Анасонлийката“ и „Грапата“, когато сват ми попита:
Има ли Колев у Бугария?
Ние бяхме връстници, родени по време на гръцката гражданска война въвеждането на комунистическа система в България. И двамата бяхме кръстени от български попове. Мен през нощта, защото по времето на Сталин не беше желателно да тичаш в училищния двор с кръст на врата. Най-драматичното последствие, което остана от войната е, че в България не можеше повече да се наречеш „македонец“ , въпреки че дедите, чичовците и баща ми са били в първите редици на българската армия. Предполагам, че неговият татко се е бил в редиците на ЕЛАС, докато ние с баба носихме храна на дядо ми цели 8 години в ломския затвор. На Панайот не бях казвал почти нищо за мен, но всички близки, които срещах в Егейска Македония, си бяха пуснали паролата – „наш е“!
Така че неговата изповед или откровение не ме изненадаха. Първата фаза от погърчването в частта, останала извън границите на България, се е състояла в смяната на българските имена с гръцки. Понякога дори безразборно, защото гърците явно не са били съвсем убедени в действията си. Той и брат му се наричали Панайот и Димитър Колеви. След „Смяната“ те осъмват като Панайоти Колис и Димитриус Николай! Въпреки, че са живи и здрави, поради слепотата на гръцката администрация, те повече не са братя. Панайот обаче книга през живота си не е отварял. Има стадо от 500 овце. Фермата му е в един планински регион, близо до Лерин, сега Флорина. Работи от тъмно до тъмно. Подхвърля от време на време, че сме „сой“ и не ме оставя да си тръгна без шише „негова“ ракия. Преди години прати синовете си при мен в Благоевград. Водих ги в Банско и Рилския манастир. Те споделили с „друзите“, че „там“ се зборва като у „селто“. От тогава те и братовчед ми Гиоргос често шетат в Гоце Делчев и Благоевград. Синори вече нема и те се чувстват като у дома си у Бугария.
Подобен успех не постигам навсякъде. Друг мой братовчед, Тома Спространов, като разбра, че „обикалям“, сподели – В Охрид всички познават „Спространови“. Само им кажи, че аз те пращам и ще видиш. Аз наистина видях, но и разбрах. В Охрид не обърнах внимание, че на вратата пишеше Спространовски. Някакъв мъж само я открехна и бързо хлопна под носа ми. По този повод научих, че имало в града Спространови и Спространовски, които враждували помежду си поради „ските“. Обогатен от този опит, аз отговорих на братовчеди от Битоля, че също че ще им гостувам с удоволствие, но поканата не бе потвърдена. Предполагам, че причината е като тази на Томата. Те бяха на „ски“, а аз на „оф“.
Пазих тези мои впечатления за лично ползване и разговори на маса, но българските вестници и сайтове ме принуждават да се намеся. От тях разбрах, „голямото“ постижение на разследващите журналисти, че на Елена Ковачевска дядо ѝ е българин! Прочетох също затруднението, което изпитва министър -председателят Димитър Ковачевски, притиснат от българските публикации. За първи път изпитах срам от тази пишеща и плямпаща банда от София, която търси на всяка цена сензацията, за да продава хартия. Първо ще помогнат ли подобни жълтурски“ новини за разбирателството между двете страни? Всички запознати със събитията край Вардар знаят, че имената там, както в Егейска Македония, в повечето случаи, са сменени насилствено. Но дори и да е по собствено желание, този факт не може да се ползва за нищо друго освен за „скандал“.
Къде би могъл да стане той? Там, където „раната кърви“! Ако някой вестник в Анкара обяви, че на Нери Терзиева дядо ѝ е турчин, тази вест ще остане незабелязана и без последици. В Турция - няма антибългарски вой. Не е същото настроение в Скопие. На България от Титово време се гледа като на враг. Ветото на София по пътя към Европа подкрепя тезата на сърбоманите и им служи за оправдание за дискриминацията, прилагана спрямо българските потомци. Поради това публикации в този момент, като тази за българския произход на Елена, са вредни за нея, за съпруга ѝ, но и за България, защото дават „камъни в ръцете на нашите противници“, които неизбежно ще хвърлят по нашите глави.
От друга страна, аз бих се обзаложил, че дядо му на Димитър Ковачевски се е казвал Ковачев. Какво от това? Убеден съм, че с настоящия министър -председател на Македония, може да се води конструктивен диалог за разлика от сърбомана Пендаровски. Смяната на имената е много чувствителна тема, която засяга човешкото достоинство. Затова пожелавам на всички, които пишат и говорят за Македония, да не пропускат „македонският възродителен процес“!