Разпадането на Руската федерация ще бъде третата фаза от краха на империята след разпадането на съветския блок и на Съветския съюз в началото на 90-те години на миналия век. Тя ще възвести друго „време на смут“, период на политическа криза и хаос, които Московска Русия преживява в края на 16-ти и началото на 17-ти век, а след това и по време на разпадането на царска Русия по време на Първата световна война. Но за разлика от 17-ти и 20-ти век, съвременна Москва няма капацитет и геополитическа възможност да възстанови Русия като континентална империя.
Руската федерация, която е наследник и на останалите владения на Москва, е провалена държава, на която ѝ липсва непълно изградена национална идентичност. Тя се оказа неспособна да се трансформира в национална държава, в държава на гражданите или дори да се формира в ефективна имперска държава. Многобройните недостатъци на Русия се изострят в резултата на натрупването на фактори, каквито са зависимостите от приходи от износа, базиран предимно на природни горива, свиваща се икономика с малка перспектива за растеж или глобална конкурентоспособност, и засилване на регионалното и етническо напрежение. Пълномащабната инвазия на Русия в Украйна през февруари 2022 г. ускори процеса на разпадане на държавата, като не успя да постигне заявените цели на Кремъл и доведе до значителни военни жертви и пагубни международни икономически санкции.
Въпреки че в руската Конституция от 1993 г. страната е определена като федерация, в действителност това е централизирана неоимперска конструкция, интегрирана въз основа на административни прокламации, а не на доброволни споразумения. Изкуствено създадената държава се доближава към края на цикъла на един режим, в който политическото статукво става все по-несигурно и опасно. Дори след разпадането на Съветския съюз няколкото последвали паралелни кризи не са били чак толкова остри, включително и по отношение на неспособността на правителството да осигури устойчиво икономическо развитие, разрастващи се различия между Москва и федералните региони, задълбочаващо се недоверие към управлението на Москва, ограничена ефективност на масовите репресии и задаващо се военно поражение или неясна развръзка на конфликта в Украйна.
Усилващият се натиск
Ако Русия иска да оцелее, тя трябва да се развие като истинска федерация. Но вместо да се стреми към децентрализация, за да отговори на стремежите на различни етнически и регионални интереси, руското правителство е предприело масови ограничения. Недоволството нараства заради едностранното назначаване на регионални управители от Москва, присвояването на местни ресурси, неадекватния отговор на пандемията от COVID-19 и по отношение на други извънредни ситуации, както и заради нарастващия брой на жертви във войната срещу Украйна, особено сред неруското население. Въпреки че режимът е обсебен от стремежа да предотвратява или да потушава протести, паралелните кризи в няколко отдалечени региона могат да се окажат по-силни от репресивния апарат на Москва или от способността ѝ да упражнява контрол над обществените вълнения чрез известни икономически облекчения.
Кремъл се страхува от всяко повторение на „цветните революции“, които разтърсиха Украйна и Грузия, когато корумпираните авторитарни правителства бяха свалени, защото вече не можеха да предотвратят гражданските протести срещу изборните измами. Масовите демонстрации в Беларус през лятото на 2020 г. заради крещящо фалшифициране на вота опровергаха общоприетата мантра за пасивната беларуска общественост, за която казваха, че огледално подобие на широко разпространената представа за руските граждани. Въпреки че протестите в Беларус в крайна сметка бяха потушени, първопричините за обществените вълнения бяха нарочно премълчани. Демонстрациите и атаките през януари 2022 г. в Казахстан пред сградата, в която се помещава правителството, послужиха като още едно предупреждение за Москва, че кипящият обществен гняв може да избухне внезапно и да се разпространи бързо. Привидната стабилност не може да се приема за даденост, за нещо постоянно и събитие като повишаване на цените или фалшифициране на избори може да отприщи обществените искания за по-широка политическа промяна.
Руската федерация е изправена пред спешен екзистенциален парадокс. И той ще става по-сериозно с наближаването на края на президентския мандат на Владимир Путин, независимо дали той ще бъде конституционно удължен чрез фалшифициране на изборите. Централизацията и репресиите без да има устойчив икономически растеж ще активират обществената опозиция и ще генерират смут, а либерализацията и децентрализацията в същото време биха довели до разклащане на държавата. Без политически плурализъм, икономическа реформа и регионална автономност, федералната структура ще става все по-неуправляема. Но дори и да бъдат предприети демократични реформи, няколко региона могат да се възползват от възможността да се отделят. В случай на системни реформи възможностите за създаването на конфликти могат да намалеят, но ако реформите бъдат блокирани за неопределено време, тогава перспективите за насилствени конфликти значително се увеличават.
Докато страната е подвластна на вътрешни сътресения, съществуващата федерална система ще се разглежда като нелегитимна за населението от периферните региони. Тогава може да се реализира спектър от вътрешни сценарии, които ще тласнат страната към фрагментация, включително засилване на борбите за власт между елитите, ескалиращи конфликти между Кремъл и регионалните правителства, фракционни борби в институциите на силоваците и разпадане на централния контрол в няколко части на страната.
Структурата на властта в многонационалната федерация е по-крехка от тази на Съветския съюз поради това, че прекалено много се разчита и вярва на личността на един лидер и липсва предвидим и легитимен метод на приемственост. Освен това Русия вече не притежава всеобхватния апарат на комунистическата партия, който може да осигури относително плавна смяна на ръководството. Демократичният преход чрез прозрачни и честни избори е анатема за управляващата клика, тъй като би внесъл още повече несигурност по отношение на бъдещето на Русия. Всъщност появата на демократична система след падането на Путин може да се окаже по-малко осъществима, отколкото беше през 90-те години. Очакванията за истинска демокрация в цялата страна са ниски, институциите са кухи, алтернативните политически партии са слаби, а гражданското общество е смазано. Ще отнеме време за появата на кохерентен политически елит на общодържавно ниво, а подобен процес може да бъде подкопан и провален от автократични, националистически и популистки сили.
Много по-вероятна е перспективата да се задълбочават пукнатините в политическата структура, да нарастват предизвикателствата пред йерархичната структура на властта, да отслабва контролът, упражняван от централната власт и задълбочават политическите разделения. Националните идентичности и етническите разделения могат да подхранват сепаратизъм, но сепаратистки настроения могат да се развият също и в рамките на един и същи етнос, където различни региони таят огромно недоволство срещу централното правителство или смятат, че откъсването от него би било икономически изгодно. Първоначалните предизвикателства пред целостта на държавата могат да бъдат спонтанни и единични, въпреки че не могат да бъдат изключени и силови сценарии. В резултат на това може да се стигне до пълното отделяне на някои федерални единици и обединяването на други в нови федерални структури или конфедерации.
Движенията към отделяне на която и да е от 22-те етнически републики вероятно ще провокират искания за самоопределение сред няколко региона, в които мнозинството от населението са етнически руснаци. Те обаче значително ще отслабят центъра и ще намалят възможността да бъде запазена автократичната държава.
Задействани размирици
Ключов двигател на разпадането на държавата биха били военното поражение или продължителната военна безизходица, за която Кремъл е широко обвиняван в страната. Общественото съгласие и оцеляването на режима при управлението на Путин все повече се основава на агресивна външна политика, териториален ревизионизъм, патриотичен милитаризъм и антизападна пропаганда. Ако се стигне до тотален неуспех или Русия се окаже в задънена улица в Украйна, включително огромни жертви, това ще предизвика сериозно противопоставяне на политиките на Путин, ще задвижи борбите за власт и неговото отстраняване, ще стимулира народните бунтове срещу едно дискредитирано управление и ще освети напълно натрупаните провали на държавата. Царската империя се разпадна по време на война с имперска Германия през Първата световна война, а съветската империя се разпадна в резултат на неуспешната война в Афганистан. Владислав Сурков, бивш главен идеолог на Кремъл, може би ще се окаже прав, когато твърдеше в една статия, публикувана през ноември 2021 г., че ако Русия не се ангажира с успешна имперска експанзия, тогава тя ще изчезне като държава.
Руските лидери също се страхуват от спонтанни обществени вълнения, както се вижда от прекомерните им реакции към мирните улични протести и постоянните опити за премахване на всички форми за организиране на опозицията. Властите са наясно, че проучванията на общественото мнение не са абсолютен барометър на обществените настроения и нагласи. В много райони на страната те обикновено са рядкост, отразяват нежелание на респондентите да разкрият истинските чувства и настроения, и могат да се променят непредсказуемо по време на ескалираща криза и в случаи, когато обществото усеща, че режимът е нестабилен. Освен това, тъй като резултатите от изборите се фалшифицират от държавни чиновници, реално не може да има точна преценка какви са политическите предпочитания на обществото, което допринася за създаването на безпокойство във „вертикала на властта“ относно дълголетието на настоящата система. Това, което изглежда като апатия, безразличие и дори безнадеждност сред по-голямата част от населението, може бързо да се превърне в омраза и агресия към властта.
Разрастващият се разпад може да бъде подхранван от множество фактори и предизвикан от знаково събитие или поредица от непрекъснати кризи. Това може да има силни икономически последици, с широк спектър на обществен резонанс, като задълбочаваща се депресия, галопираща, необуздана инфлация, просрочване на плащания и заплати, жилищни проблеми, унищожаване на околната среда, съсипване на инфраструктурата, съкращаване на социалните услуги и бързо растяща безработица. Уверенията на Кремъл, че икономическите спадове са само временни явления, ще звучат все по-кухо, ако са продължителни и дълбоки. Дори традиционно проправителственото възрастно население и жителите на малките градове и селските райони ще се чувстват все по-изоставени и измамени от Москва. Местните политически играчи ще обвинят федералното правителство в икономическа експлоатация и ще изтъкват паразитизма и произвола на държавните бюрократи, които са в разрез с общественото благосъстояние. Въпреки че протестите могат да бъдат спонтанни и първоначално ограничени по мащаб, те също така могат да обединят в едно многобройни малки кампании, които ги свързва един и същ проблем.
През последните две десетилетия режимът на Путин бе зает с убеждаване на гражданите, че няма жизнеспособна алтернатива на съществуващата система. Независимо от това, връзката между протестите и икономическите условия може да бъде взривоопасна, когато обществото преживява постоянен упадък, а не просто „застой“, когато неравенствата между богати и бедни стават все по-очевидни и когато лошото управление и корупцията на властите станат неуправляеми. За да бъде предотвратен революционен сценарий, администрацията може да наложи различни мерки, включително предоставяне на спешни икономически стимули за населението в ключови сектори или пък масови репресии в един или повече региони. Една програма за ограничена децентрализация също може да бъде използвана като инструмент за успокояване на обществените вълнения. В опитите за създаване на работеща федерация биха могли да бъдат тествани границите на републиканския и регионален суверенитет, и тогава няколко региона ще имат възможност да проследят кои са оптималните опции в период на някакви сътресения на централно ниво.
Опитите за умиротворяване на най-нестабилните райони на страната чрез икономически предимства могат да се превърнат в бумеранг. Избирателните икономически стимули могат да предизвикат негодувание в други региони и да ги убедят, че един масов отпор срещу политиката на Кремъл може да бъде печеливш, за да се увеличи държавното финансиране. Политическите отстъпки за местните лидери и административното децентрализиране ще насърчат губернаторите да действат по-независимо и да настояват за по-широка автономия. Нарастването на ресурсите и авторитета на етническите републики също може да разпали руския етнически национализъм, воден от враждебност срещу национални републики като тези в Северен Кавказ, които се смятат за привилегировани от Москва. Това може или да засили призивите за по-голяма централизация и премахване на етническите републики, или да провокира искания за създаване на отделна руска етнонационална република.
Възможностите на режима да налага масови репресии в цялата страна или дори в няколко неспокойни региона едновременно ще се окажат неработещи. Могат да избухнат стачки и други форми на съпротива на служители в индустриалната сфера в няколко региона, в знак на протест срещу ниските възнаграждения или неплатени заплати, лоши условия на труд, нарастващи цени и падащ стандарт на живот. Спираловидният хаос ще бъде съпътстван от приливи и отливи на масови протести и полицейски репресии. Полицейското насилие срещу мирно манифестиращи граждани могат да породят радикализация и по-крайни реакции. Това ще създаде предпоставки и възможност за координация между различни движения, каузи и региони. Когато държавата се окаже неспособна да прилага репресиите, за да овладява различните обществени вълнения, а в същото време нараства броят на хората, които не желаят да живеят при провален диктаторски режим и задълбочаваща се бедност, ще се създаде
революционна ситуация
Освен това Кремъл ще се опита да превърне етническото си население в изкупителна жертва, като представи една от потенциално сепаратистките републики като екзистенциална заплаха за Русия и нейните граждани. Това би повторило начина, по който Чечня беше демонизирана от официалните руски власти, когато министър-председателят Путин започна втората „освободителна“ война през август 1999 г. Независимо от това насърчаването на етническа и религиозна омраза допълнително ще разруши националното и социално сближаване и ще убеди значителни сегменти от мюсюлманското население, че Русия се е превърнала в тяхна екзистенциална заплаха. Москва няма да може да поддържа оцеляването на държавата като купува определени нации и отчуждава определени етнически групи. Също така контрапродуктивна може да се окаже и политиката, свързана с убеждаването на мнозинството от гражданите на Русия, че сепаратистките образувания трябва да имат право да се отделят, за да бъдат избегнати кръвопролития. По този начин класическата стратегия „разделяй и владей“ може да доведе до повече разделение и по-малко управление.