Автор: Виталий Портников
превод: "Бесарабски фронт"
Дори в трудните дни на военни разрушения в Украйна и енергийната криза, в която изпаднаха Великобритания и цяла Европа, кралица Елизабет II се възприемаше като символ на епохата на стабилността. Сега, разбира се, ретроспективна стабилност: епохата на Елизабет II е към своя край.
Съвременниците оценяваха Викторианския век приблизително по същия начин. Управлението на известната предшественичка на Елизабет също е видяло кризи, скандали и военни конфликти, но след смъртта на Виктория – и особено след световните войни – Викторианската епоха изглежда щастлива и спокойна. Изглежда като време на идеализъм и взаимно разбирателство, а не на взаимно унищожение.
Епохата на Елизабет II може да получи същите емоционални оценки. През 1953 г., точно в годината на нейната коронация, умира Сталин и заплахата от ядрена война, с която са свързани амбициите на застаряващия кремълски диктатор, отстъпва. Оттогава се говореше изключително за „студената война“, за мирната конфронтация на системите, които дадоха на цивилизования свят десетилетия развитие и просперитет. Европейците възстановяват разрушените си от войната градове, навлязохме във времена на техническите чудеса - космос, кацане на Луната, високи технологии... А през 1991 г. Съветският съюз, който толкова плашеше западния свят след общата победа над Хитлер просто взе че изчезна, така че на Запад дори заговориха за "края на историята". Разбира се, това беше далеч от края на историята, но пък беше време на големи надежди и изпълнение на желанията на много хора и много народи. Красива епоха!
От перспективата на 2022 г. всички ние, съвременниците от 90-те, разбира се, изглеждаме като мечтатели от епохата на Елизабет - епоха, която започна вече да се изпарява през последните години от живота на кралицата. Монархът се превърна по-скоро в свидетел, отколкото участник в зловещия разлом. Трагичната ѝ самота в момента на сбогуване с любимия съпруг се превърна в символ на света на прегръдките и споделената скръб, променен от пандемията. Но се оказа, че след голяма епидемия, както винаги се случва, идва голяма война. Кралицата умира в дните на тази война – отново в уединението на своето шотландско имение. Няма повече стабилност.
Но какво ни позволява да говорим за стабилна ера? Исторически процеси? Определено! Но също и отговорността на упълномощените хора. Също и ефективността на институциите. Неведнъж съм подчертавал, че най-добрата форма на управление е професионалното правителство, избрано от отговорни граждани, без което всяка държава загива. Човек обаче не може да не се възхищава на способностите на човек, превърнал се буквално в институция, и то институция, обременена с хилядолетни традиции. Не може да не се възхищаваме на човек, който с личното си участие превърна тази институция в национално богатство. И всичко това благодарение на отговорността.
Кралица Елизабет II беше истински образец на отговорност и ефективност и е трудно да се каже дали нейните наследници ще успеят да се доближат до нейното ниво на самодисциплина. Короната не е власт, а представителство, символ на неприкосновеността на държавата. Кралицата, чието управление започна в годините на окончателното сбогуване с империята, придаде на тази неприкосновеност чертите на новия, двадесети век. Тя участва в превръщането на империята в Общност на нациите, демонстрира колко ефективно може да бъде равенството, никога не си е позволявала да прояви неуважение – това е трудният път към толерантността, която започва да определя общественото развитие вече през XXI век.
Въпреки всички претенции към кралското семейство, въпреки всички приказки за неговия анахронизъм, кралицата успя да докаже, че да служиш на обществото е призвание. Това трябва да е особено ясно за нас, гражданите на страна, в която личното обслужване на обществото често замества неефективните държавни структури. Сега си представете как трябва да изглежда една държава, в която услуга на обществото е задачата на институцията. Това е формулата на кралица Елизабет II. Това е основният мотив, който я е подтикнал 48 часа преди смъртта си да събере сили - в буквалния смисъл на думата с последни сили - и да изпълни конституционния си дълг да назначи нов правителствен ръководител.
Това между другото е отговорът на въпроса на всички, които питаха защо тя не абдикира на такава преклонна възраст. Защото службата на обществото може да бъде по-силна от старостта и самата смърт.