Виталий Портников: Кримският механизъм и руският инструмент
В речта си пред участниците в парламентарната среща на върха на Кримската платформа президентът на Украйна Володимир Зеленски каза, че механизмът на Кримската платформа може да служи като пример за други хуманитарни и дипломатически платформи, „които ще допринесат за деокупацията на други територии, които някога са били пленени – от Приднестровието и Абхазия до Северните територии.
Ще оставя настрана въпроса за Курилските острови - това е наследство от Втората световна война и в този случай Руската федерация трябва да реши проблема, който тя и Япония наследиха от Съветския съюз (и трябва да се признае, че съветското ръководство от времето на Никита Хрушчов беше много по-конструктивно в подходите си от руското ръководство при Владимир Путин).
Сигурен съм обаче, че проблемите на реално окупираните от Руската федерация територии в постсъветското пространство вече не са просто териториален спор от далечното минало. Всеки от тези проблеми превръща страната, която е загубила международно признатата си територия, в държава с увреждания. Всеки от тези проблеми позволява на Русия да използва самопровъзгласилите се републики като лост за натиск върху съседните държави, да блокира техния независим избор, да създава предлози за намеса във вътрешните им работи и в крайна сметка да започва войни. Трябва да се признае, че още през 80-те години потенциалът за национални конфликти на територията на Съветския съюз беше сериозно подценен както от западните наблюдатели, така и от обществото в самите бивши съветски републики.
Беше обичайно да се говори за „практически безкръвното“ разпадане на съветската империя, ако не броим няколко дребни етнически и регионални конфликта в няколко сравнително малки републики. С една дума, колко е добре, че Югославия не се повтори на такава обширна територия! Но, както знаете, дяволът е в детайлите. Именно в това "ако не броим". Да, Грузия или Република Молдова са малки държави. Но мисля, че именно реалният контрол на Русия върху част от техните територии стана едновременно механизъм и модел за последвалите действия на Кремъл.
В началото на 90-те години обсъждахме конфликта между Азербайджан и Армения за Нагорни Карабах, обявяването на „независимостта“ на Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието (докато Русия продължаваше да признава териториалната цялост на всички републики от бившия СССР - дори ако фактически насърчаваше отделянето им).
След 30 години, конфликтът около Карабах все още не е приключил, освен това на територията на самия регион се появиха руски военни, с което се съгласиха както арменското, така и азербайджанското ръководство.
„Независимостта“ на Абхазия и Южна Осетия е призната от Русия, а въоръжените им сили реално са обединени с руската армия. Приднестровието продължава да съществува като непризната "република" под руски протекторат. Нито един от проблемите отпреди тридесет години не е решен! Но в същото време още през 2014 г. Русия обяви „анексирането“ на украинския Крим, а през 2022 г. се опита да анексира още четири украински региона, включително т. нар. „народни републики“ на Донбас, чиято независимост призна няколко месеца преди „прикачването“. И това е съзнателна политика на агресия, изравняваща значимостта на държавните граници и суверенитета на независимите държави.
Какво ще стане, ако международната общност не успее да върне Русия към нейните международно признати граници и да я накара да спре да подкрепя и спонсорира конфликти в постсъветското пространство? Инструментите за дестабилизация ще продължат да се използват, сигурен съм, където Кремъл поиска. И няколко години по-късно Москва ще трябва да добави нови региони към списъка с конфликти и териториални „придобивки“ на Москва. А към списъка на "държавите с увреждания" - нови страни, чието развитие Русия иска да спре.
Източник: krymr com
Бесарабски фронт