Откакто установиха контрол върху Кабул през август месец 2021-а година, талибаните са в клопка, която е собствено тяхна. Тя се състои в следното.
От една страна, правителство на талибаните търси международна легитимност, макар и не заради самата нея, а понеже тя е условие за получаването на парични средства, от които страната има крещяща нужда. Спорно е доколко Афганистан е не само юридическа, но и емпирична държава (теорията на международните отношения прави разлика между двете, настоявайки, че не всяка юридическа държава има достатъчно материални активи, които да обезпечат нейното самостоятелно съществуване). Показателно за последното бе и перманентното икономическо донорство за Кабул, с което САЩ се ангажираха преди повторното идване на власт на талибаните през 2021-ва година. Така или иначе Афганистан има нужда от пари и това е непосредствената и груба реалност, с която се сблъскват не само талибаните днес, но и предишните правителства на въпросната държава.
От друга страна, "студентите", както са известни тези последователи на деобанди исляма, не могат да си позволят да правят големи компромиси с доктриналния си компендиум. Това е така основно поради вътрешно-политически причини, тъй като една идеологическа релативизация би довела до отслабването на позициите им в страната: било спрямо техните приятели от "Ал Кайда", било спрямо враговете им от Ислямска държава - Хорасан.
В този смисъл Ислямско емирство Афганистан представлява порядъчен пример за това как приоритетите на вътрешната и на външната политика на една страна могат да бъдат в директен конфликт едни с други. Колкото повече "студентите" се движат в тесните си рамки, което би им помогнало да се наложат върху други насилнически групировки в страната, толкова повече се ограничават техните възможности да получат международна легитимност, а оттук - така необходимите финансови средства. Казано с други думи, колкото по-верни на идеологическия си подход бъдат талибаните, толкова по-далечни ще са хоризонтите за евентуални регионални партньорства; колкото по-диалогични са "студентите", толкова повече ще бъдат обект както на външни критики (от страна на конкурентните доставчици на насилие като Ислямска държава - Хорасан), така и на вътрешни (в лицето на доктринирания им актив). Една евентуална дерадикализация на талибаните им обещава външно-политически възможности и вътрешно-политически проблеми. Това е да се пържиш в собствен сос.
Напрежението между външната и вътрешната политика на талибаните си има и своето кадрово изражение. Вицепремиерът Абдул Гани Барадар представлява тази фракция от правителството, която се опитва да действа по-прагматично, водена преди всичко от непосредствените икономически трудности на страната. Другата фракция, която е по-тромаво идеологическа, се лидира от ключовите министри на отбраната и на вътрешните работи, съответно Мохамад Якуб и Сираджудин Хакани (въпреки идеологическия им подход, те представляват различни клонове на талибаните и имат различни интереси). Кое от двете ще закрепи властта на "студентите" в Афганистан - разрешаването на икономическите проблеми пред страната или верността към идеологическия подход е въпрос, който чака своето разрешение в рамките на вътрешно-политическата динамика на талибаните.
Но когато става дума за търсенето на някаква международна легитимност от страна на новите власти в Кабул, не се има предвид Запада. САЩ и Европа, поне в средносрочен аспект, изглеждат загубени като опция за външната политика на талибаните: раните на американците от паническото им напускане през 2021-а г. са все още твърде пресни, а постоянните новини за ограничаването на правата на жените в Афганистан, включително забраната да учат и да работят, прави наистина труден към момента диалога и сътрудничеството с Кабул. Стигна се дотам, че дори турският президент Реджеп Таийп Ердоган, чийто опит в ислямизма също не е беден, да защити момичетата и жените от южноазиатската страна.
Много по-важен от Запада за външната политика на талибаните са Китай, Пакистан, Русия и Иран. Един път, понеже промяната на властта в Афганистан не афектира отношенията на тези държави с Кабул в степента, в която това се случи със САЩ и ЕС. Втори път, споменатите азиатски държави, успоредно на Катар и Турция, водеха активен диалог със "студените" още преди последните да официализират властта си през 2021-ва година. Но и в сътрудничеството с тези страни - Китай, Пакистан, Русия, Иран - се изобличават различията във вътрешно- и външно-политическите приоритети на талибаните.
Всички споменати държави имат общ приоритет спрямо Афганистан и той е въпросната страната да не бъде източник на рискови фактори преди всичко за самите тях. За Пекин това означава талибаните да преустановят контактите си с Ислямското движение Източен Туркестан, борещо се за независимост на Синдзян-уйгурския автономен регион на Китай, както и да не предоставят убежища на въпросното движение на територията на Афганистан. Ако талибаните междувременно ревизират сътрудничеството на предишните правителства на Афганистан с Индия, това би било бонус за Пекин.
Москва също не би желала южноазиатската страна да се окаже кошер на различни ислямистки формирования. Един път, защото това би означавало отглеждане на религиозно-конотирана опозиция на близките до Русия секуларно-авторитарни държави от Централна Азия. Затова Москва може да подкрепя талибаните с едната си ръка, но с другата е готова да ги санкционира, оказвайки допълнителна подкрепа за Таджикистан в усилията на тази държава да организира регионалната съпротива срещу ислямисткото движение. Втори път, Русия следи да няма пренос на идеи и ценности от талибаните към мюсюлманите в Северен Кавказ. За руснаците е важно "студените" също така да преустановят и експорта на дрога, пристигаща в страната през Централна Азия (това е "северният маршрут", идващ от Афганистан).
Исламабад пък настоява властите в Кабул да не предоставят на талибаните от Пакистан условия за комфортно придвижване и убежища на територията на Афганистан. Това е важно за Исламабад особено сега, когато временното примирие между пакистанските талибани и армия бе преустановено в края на миналата година, което доведе до нови операции на едни срещу други.
Към стандартните и прагматични проблеми на Техеран с Кабул - идващите от Афганистан дрога и бежанци, както и притесненията на персите спрямо политиката на водни ресурси на Кабул - аятоласите изискват от талибаните последните да ограничават рестрикциите и произвола спрямо някои местни "клиенти" на Техеран (като таджиките и хазарейците). Подобно на престрелките по линията Дюранд, разделяща Афганистан и Пакистан, по афгано-иранската граница също има ексцесии, които периодично покачват градусите на напрежение между Техеран и Кабул.
Ако талибаните в Афганистан обаче трябва да действат според интересите на споменатите столици, то това би означавало "студентите" да загубят легитимност (пред собствените си идеологизирани бойци и конкурентните насилнически организации) и да се лишат от дългогодишни източници на финансиране (като коридорите за трафик на дрога). Всеки компромис, който талибаните могат да направят, е и ще продължи да бъде експлоатиран от Ислямска държава - Хорасан (било спрямо шиитски Иран и хазарейците, комунистически Китай или пакистанския генералитет). Същата, например, пое отговорност на терористични актове, насочени срещу китайски граждани в Афганистан, докато талибаните се опитват да спечелят доверието на Пекин.
Тесните външно-политически опции на "студентите" обаче не означават, че Кабул e "задушен" дипломатически. На чисто теоретично ниво, шиитската революция в Иран през 1979-та година показа, че дори за ислямистките режими - независимо от антагонизма, с който те се сблъскват поне първоначално - се отварят пространства в международната система, произлизащи от отколешния принцип "врагът на моя враг е мой приятел" (поради такива съображения, например, Израел помага военно на Иран във войната с Ирак през 80-те години на миналия век).
На практическо ниво пък Пекин, Исламабад, Москва и Техеран вече приеха дипломати на талибаните в афганистанските посолства в тези столици. В началото на тази година бе подписана и най-крупната инвестиция, която Афганистан реализира след идването на власт на "студените": китайска компания ще извършва добив на петрол от басейна на река Амударя в северната част на южноазиатската страна в сделка, оценявана на около 540 млн. Предвид вече реализираните и предстоящите инвестиции на Китай в съседни страни - от Пакистан, през Туркменистан, до Иран - това е пренебрежително малка сума, но тя е показателна за желанието на Пекин да се възползва оптимално от изтеглянето на американците от Афганистан. Още повече, че полезните изкопаеми във въпросната държава, сред които изключително важният за батериите в съвременните технологии литий, се оценяват на над 1 трилион долара. Доколко инвестициите в Афганистан ще бъдат възможни обаче зависи и от това дали талибаните ще успеят да установят контрол върху Ислямска държава - Хорасан (случи ли се това, ще станат възможни и по-амбициозни проекти като газопровода ТАПИ, през който туркменски газ да бъде доставян на Афганистан, Пакистан и Индия). Не на последно място, в своята външна политика талибаните винаги могат да се възползват и от различията на интересите между държавите, които имат отношение спрямо случващото се в Афганистан (така например, Иран и Пакистан са в конкуренция коя от двете страни да "свърже" инфраструктурно Кабул с достъп до Арабско море).
Всички тези страни - Китай, Пакистан, Русия и Иран - имат установена комуникация с талибаните и преки механизми за влияние върху Афганистан. Може би поради това те натоварват отношенията си със "студените" и с най-големи претенции и очаквания. Самите талибани, след като успяха да победят най-сериозния си враг последните почти три столетия - американците, сега се сблъскват с друго предизвикателство: да противостоят на интересите на своите (относителни и конюнктурни) партньори. Тази битка предполага средства, по-сложни от бойните действия и сезонните милитаристични кампании. Още повече, че тя ще се случи на фона на заложените противоречия в приоритетите на вътрешната и външна политика на "студентите".