Покрай предишното оцветяване на паметника на Съветската армия бурно и настоятелно апелирах той да бъде демонтиран и разкаран от центъра на столицата ни, защото исторически и морално мястото му не е там. Обаче промених мнението си! Вече твърдо смятам, че паметникът трябва да остане.
От премахването му полза няма – едва ли с него ще си отидат всичките „дивиденти“, тясно обвързани със символиката му, на които българинът се радва и до днес и ще продължи да се радва още дълго. След новата розова арт инсталация, с която осъмна, вече съм убеден, че тази огромна камара желязо и бетон не само, че има място в центъра на София, а ни е жизнено необходима – повече от всякога. Особено днес. Просто съществуването на този паметник придобива все повече смисъл.
Постепенно той намери своето призвание – като практично поле за творческа изява върху гърба на комунизма! Не конкретно на онзи комунизъм – на пролетариите от всички страни, полупроводниците и танковете. На комунизма като събирателно понятие, като аксиома на всяка самозабравила се власт, на всички видове авторитаризъм, латентен пост-тоталитаризъм и чист политически дебилизъм, на безочливите манипулации и откровени подигравки, налагани върху едно общество, наричащо себе си демократично и припознаващо свободата като основна човешка ценност.
Гротескната му монументалност, пропита с фалш и атрофирал соц-патос, просто сама си плаче да стане жертва на модерните форми на улично изкуство. А уличното изкуство в наши дни е мощен транслатор на послания, освен това има едно огромно предимство пред класическите форми на изкуството – достъпно е за практически неограничено количество разнородна аудитория и дори не изисква усилие да го откриеш, то само идва при теб. Навира се под носа ти и дори ти е симпатично – като малко глупаво пуделче на тротоара, което събира погледите на случайни минувачи с уж безсмисленото си подскачане и джавкане в горещия летен ден.
Изпразнено от претенцията и високомерието на високото изкуство, уличното е свело поглед в ниското – втренчено право в забързаното всекидневие – и посочва нещата директно, без заврънтулки и прекалено сложни метафори. Особено когато това се случва на гърба на нещо, което в своята същност отдавна е изпразнено от оригиналното си съдържание и се е превърнало в простовата насмешка над самото себе си. В карикатура, чиито цветове са избледнели и се нуждаят от освежаване.
Стилистичните упражненията върху паметника на Съветската армия са и може би най-лесно разпознаваемият признак за зараждане на гражданско общество у нас. Със сигурност най-яркият – буквално. Независимо от подбудите и идеалите, които авторите преследват. Модерно гражданско общество, което вместо да прикрива белезите по тялото си с лейкопласт и фон дьо тен, ги използва като основа на идейни и стилни нови татуировки.
В Чехия, на която паметникът на Съветската армия се извинява, си имат розов танк, в памет на разгрома на Пражката пролет. Ние осъмнахме с разкаяла се розова армия (червеното постепенно избледнява, но все още напомня за присъствието си) – като символ на всички случили се и неслучили се Пражки пролети по света. Предимството на нашата розова армия пред техния розов танк е в по-голямата детайлност (повече физическо място за творчество) и в това, че тя може да се използва многократно.
Посредством него можем да крещим когато е нужно, без да издаваме и звук. Или пък да мълчим по-оглушително и от преминаващ съвсем наблизо реактивен самолет. Самото му „обругаване“ с четка и боя е елегантен бунт на свободното съзнание срещу установеното статукво. Нужно е само въображение. И вдъхновение от скъпите ни политици, а те всеки ден доказват, че умеят да вдъхновяват. Тъкмо сега е време червената армия да отправи поглед и към тях!
Цветозар Цаков е роден в Ловеч, учил е журналистика в Германия и в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее и работи в София, публикува в различни български онлайн-медии.