Животоописанието „Васил Левски (Дяконът)“ на Г. Я. Кирков, е последвано от „Васил Левски“ на Захари Стоянов и съчинението на същата тема на Стоян Заимов, един от организаторите на акцията за изграждането на паметника на Васил Левски в София. Биографични очерци обнародват и Филип Симидов и Иван Кършовски.
Издаването на първите няколко биографии на Васил Левски през последните десетилетия на ХІХ в. и неразбориите около изграждането на паметника в София предизвикват първоначалните спорове около оценката на делото на Дякона.
Първата словесна престрелка от тази поредица захваща С. С. Бобчев, редактор на в. „Марица“, веднага след отпечатването на Захари-Стояновата биография на Васил Левски. Зад многословната критика на С. С. Бобчев ясно прозират две тези, които са възражения срещу опита на Захари Стоянов да представи Васил Левски като пръв организатор на революционното движение в България и защита на консерваторите от Добродетелната дружина в Букурещ, водена от братята Евлоги и Христо Георгиеви. Всъщност и двете тези се обединяват от общото намерение на своя изразител – защита на консервативното начало срещу либералните увлечения в следосвобожденското българско общество.
Вторият ожесточен сблъсък се оформя между Захари Стоянов и Стоян Заимов. Обект на нападки е както съчинението на Стоян Заимов „Васил Левски. Живот и дейност“ (1885 г.), така и наскоро след това издадената негова творба „Миналото“, където авторът отново захваща темата за Васил Левски. Захари Стоянов остро упреква Стоян Заимов, че е унижил великата епоха на националната революция. С позиции „за“ или „против“ в тази публична препирня се намесват много общественици и литератори, между които и Иван Вазов. Много бързо споровете напускат терена на една гола литературна дискусия и оголват своята същност на ожесточен сблъсък между защитниците на различните визии за българското следосвобожденско развитие.
Сложено е началото на манипулирането на образите на героите и преди всичко на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев, за да могат да бъдат използвани като аргументи в ожесточените политически, че и партизански борби, за да придадат тежест сред българското гражданство на този или онзи болезнен – понякога чак социопатен, – стремеж към публична значимост, маскиран под одеждите на политическо верую, на този или онзи личен интерес, завоалиран като обществен.
Образът на Васил Левски се превръща в пластилин, от който българските политици и политикани ваят удобни на тях фигури.
В спора се намесват и българските социалисти, които още през 80-те години на ХІХ в. започват да излагат своите гледища по актуалните проблеми на действителността в България.
Първи заявява своята позиция в публичното пространство Димитър Благоев. През 1886 г. в отговор на Захари Стоянов той написва брошурата „Нашите апостоли“. Възгледите, изложени в това съчинение, Димитър Благоев доразвива в приготвената си реч за честването на Христо Ботев през следващата 1887 г. Схващанията на Димитър Благоев са следните: големите личности на освободителната епоха са Христо Ботев, Любен Каравелов, Ангел Кънчев и Панайот Волов. Докато Васил Левски, според Димитър Благоев, макар и „талантлива натура“ не е имал ясна представа за съотношението на силите в революцията, той и Георги Бенковски – в плен на своето въображение, – смятали, че с едно махване на ръка ще смажат, ще съкрушат турското господство. Димитър Благоев заключава, че именно Христо Ботев и Любен Каравелов изповядват големите идеи, „каквито в днешното време си туря човечеството“, т. е. идеите на социализма.
С участието на Димитър Благоев през 80-те години на ХІХ в. се оформят три възгледа за Васил Левски: на Захари Стоянов, който го издига на пиедестала на велик организатор на националната революция, поставяйки го по-високо от останалите революционери, на неговите опоненти от типа на С. С. Бобчев и Ст. Заимов, които също са възхитени от Васил Левски, но оценяват като по-полезни за делото за извоюване на независимостта на България тези, които са търсели „по-разумни пътища“ за освобождение. Третата представа създават социалистите, отдали всичките свои предпочитания на Христо Ботев за сметка на Васил Левски поради симпатии към неговите социални възгледи.
Това съвместно съществуване на триединния ипостас от образи на Васил Левски в периода непосредствено след Освобождението е било възможно, понеже Историята още не е произнесла присъдата си над смисъла на неговото дело. Българският народ още не е платил кървавия данък във войните за национално обединение през второто десетилетие на ХХ в. Именно тогава хилядите гробове на български войни ще кажат решителното си отсъждане за миналото – за неприключилия спор чий път е бил правилният – на Васил Левски, който е разчитал изцяло на революционната организация вътре в страната, или на „емигрантските водачи“, които не само не подпомагали делото на Вътрешната революционна организация, но и пречели, защото поставяли българската революция в зависимост от хода на международните събития и от външната помощ. „От никоя страна [за] нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия“. В писмото си до богат българин във Влашко от 06. 10. 1871 г. Васил Левски е категоричен.
Националната катастрофа през 1918 г., когато България е поставена на колене, разорена и ограбена, по един трагичен начин пренася през времето правотата на пътя, изнамерен и изпробван от Васил Левски. Път, който може да възвърне държавността на българското племе, като защити и опази неговите исторически завоевания – „Това място, което са нашите прадеди с[ъс] силата на Оръжието и с[ъс] своята свята кръв откупили...“, което е записал Васил Левски в създадената от него „Нареда на Работниците за Освобождението на Българския народ“. Път, който отрича решаването на въпроса за възстановяването на независимата българска държава да се извърши, като се разчита на някоя велика сила, дори на коалиция от велики сили – намерение, срещу което най-силно възразява Васил Левски. Както пише той до новопосветените в революционното дело на 19 февруари 1872 г.: „Възобновлението на нашата славна [преди] държава, отърваването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили“.
Но мисълта на Васил Левски не застива в лелеяния миг на освобождението. В негово писмо от 10 май 1871 г. до Ганчо Милев от Карлово той предначертава: „Не ще бъде в наша България, както е в Турско сега ... В България не ще има цар, а „народно управление“ (подчертано от В. Левски – б. а.). И секи му своето. Секи ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът и пр. Свободна и чиста република (подчертано от В. Левски) “.
На 6 октомври 1871 г. Васил Левски пише до Евлоги и Христо Георгиеви: „Днешний век е на СВОБОДАТА И РАВНОПРАВНОСТТА (едър шрифт у В. Левски – б. а.) на сичките народности“. Всеки човек, продължава той, иска „Свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде ЧЕЛОВЕК ...“, а в България да се повдигне и съгради „ХРАМ НА ПРАВАТА СВОБОДА (едър шрифт у В. Левски – б.а.) и да дадем всекиму своето“.
Тук, както и в други негови писма и създадени от Васил Левски документи е даден отговорът на въпроса, който е бил неразривно свързан със стратегията и тактиката на революционното движение: революция, но за какво? Какви са целите на тази революция след счупването на оковите на османското робство? Какво би трябвало да донесе тя на обществото и на отделния човек в България? Как надлежно да е уредбата на българското общество, за да е българинът ЧЕЛОВЕК?
Най-синтезирано отговорът на този въпрос, макар и да не е поднесен като научен трактат и да не е систематизиран чрез изящен стил, е даден в & 3) на Наказателния закон в „Нареда на Работниците за Освобождението на Българския народ“: „Ако някой презре и отхвърли Предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии на деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството ни и ще се наказват съ[с] смърт“. Изследователите на делото на Васил Левски са единодушни, че под „конституционна система“ той е имал предвид всякакъв вид монархическо държавно устройство.
Възможно е някоя персона из нашенския ни настоящ псевдоелит като попадне на описаната апокалиптична относно социалния му статус картина, скептично да се усмихне – сиреч какво общо има времето на Васил Левски, времето на качамака, лападената и киселичавата чорбица и комата царевичен хляб за бедните селяни и сегашния живот на т. нар. от социалната наука „бедни“ съвременни българи? Че чак пък революция да вдигат?!
Проблемът, госпожи и господа от 1-ия процент на „голямото добрутро“ е същия както действителността, запалила пламъка на бунта у сърцето на Васил Левски. Проблемът с фактическата свобода.
Известно е, че съвременното общество може да бъде справедливо към своите граждани и перспективно в своето духовно и материално развитие само когато хармонично съчетава тяхната свобода за самоизява с дейността им за общото благо. Обаче свободата на всеки човек има три несводими една към друга сфери на проявление: фактическата свобода, определяна от благата, с които той разполага, формалната свобода, измервана с неговите права в обществото и пълната свобода, която той постига при преодоляване на духовната си ограниченост. На свой ред неговата фактическа свобода има три взаимно допълващи се страни: личните му качества – физически и духовни, с които той разполага, като използва себе си, признатата му собственост – материални, живи и идеални вещи, с които той законно може да разполага, и социалното му положение, с което той неотменимо разполага. Поради това отделните хора може съществено да се различават един от друг по фактическата си свобода.
Ето къде – в реалността! – е доказателството, че псевдо-републиканската форма понастоящем в България предоставя на мнозинството извън псевдоелита само nudum jus, т. е. „голо право“, както са казвали древните римляни, по отношение на неговата фактическа свобода.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.