Господството на народната маса е добро дори само с това, че носи възвишеното название на равноправието.
Херодот (484–425 г. пр.н.е.) – гръцки историк
Пред отворените през второто десетилетие на ХХ век рани в снагата на България, политиците са принудени да затворят полемиката за естеството на бъдещето развитие на държавата. Вече не чрез фразеологични упражнения се е появило доказателството, че само едно самостоятелно и неангажирано с чужди интереси развитие на общество на гарантирани политически права и социални свободи може да предпостави и доведе българската нация до нейното духовно и материално възмогване.
Ето как самата История изсича в народното самосъзнание признанието за правотата на Дякона от Карлово, признание, напоено с кръвта, мъките, сълзите и страданията на българския народ. Оттук нататък когато се изрече думата „Апостола“, се знае кой е той измежду цялата плеяда херои – апостоли-революционери за българското национално освобождение. Делото на Васил Левски засиява в светлината на безспорното признание.
Но оттогава започва и манипулацията с неговото идейно наследство. Понеже в изготвената от Васил Левски „Нареда на Работниците за Освобождението на Българският народ“ категорично е постановено: „Цел: с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление...)“. Като по-нататък в Наказателния закон в Наредбата В. Левски изрично конкретизира: & 7) Ако някой от Служащите, като Председателят и др., поиска да злоупотреби служ[еб]ната власт, за пръв път ще се лиши от служба; повтором ще се извади съвсем, като се по-напред [накара] да подпише грешката си и да я поднесе писмено на Комитета; ако и така не изпълни – ще се накаже съ[с] смърт“. Пък & 9) нарежда: „Ако някой от касиерите издаде за нещо пари без знанието на Комитета или дръзне да [в]земе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже съ[с] смърт“.
Цялата съвкупност от взаимно непротиворечиви схващания на Васил Левски относно отделните елементи за изграждането на новосъздадената българска държавност го легитимират като безспорно първия идеолог у нас на републиканската форма на управление. Именно затова тези му схващания са неудобни за всички режими в България след Освобождението от турско робство.
Категоричната републиканска позиция на Васил Левски е враждебна спрямо монархическото управление у нас. Затова и още тогава той започва да бъде именуван или „Дякона“ или „Апостола“ (на свободата) или с цялостното нарицателно наименование „Апостола на Свободата“. Една твърде удобна за властниците манипулация, която затулва републиканските елементи в неговото идеологическо наследство, а изкарва на преден план неговата дейност в насока за освобождението на нашата Родина от турско подтисничество. Това представлява едно преднамерено осакатяване на цялостния облик на Васил Левски. Тъй като той наистина е един от Апостолите на българското национално-освободително движение, признат за пръв измежду видните дейци на национално-революционната борба заради своя неоспорим (вече) принос към нея, но Васил Левски е с тези качества, но не само с тях. А и с републиканско схващане за държавното устройство на България.
Неговият възглед е вреден не само за монархическата клика в царство България. Той е неудобен в своята фактическа същност и за формата на държавно управление, която се осъществява след изтласкването от страна на Българската комунистическа партия на опозиционните политически формирования вън от обществения живот. Макар и номинално наречена „Конституция на Народна република България“, още ал. 2 на нейния първи член постановява: „Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия“. Това е постановка за управление, която запокитва вън от реалността „народното управление“ в „демократската република“, проектирана от Васил Левски. Затова и нито веднъж в периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. в контролираните средства за масова информация в България Васил Иванов Кунчев (Левски), не е бил наричан „Апостола на Републиката“. Това би било опасно, понеже тогава щяха да излязат и исторически подробности как на практика Васил Левски е прилагал идеята за „народно управление“. Като реализирал намерението си „Наредата на Работниците за Освобождението на Българския народ“ да бъде разгледана, като по съдържанието ѝ бъдат направени евентуални предложения за промени и/или допълнение от широк кръг съмишленици на идеята за освобождението на България от турско робство и за по-сетнешното изграждане на нововъзстановената българска държавност. Практика, която напълно противоречи на установената постепенно методика на еднолично управление на държавата от страна на ръководителя през съответния период на Българската комунистическа партия.
Манипулацията с идейното наследство на Васил Левски след 10 ноември 1989 г., макар и други обществено-политически условия, продължи. Покровът върху същността на неговото републиканско верую не беше свален. Спорадичното споменаване на бленуваната от Васил Левски „чиста и свята република“ се превърна в незадължителен елемент, куха фраза от традиционния протокол за официални чествания. Васил Левски беше и си остана в устите на българските псевдоелитарджии „Апостола на Свободата“. Нищо различно. Нищо повече. Понеже едно негово категоризиране като „Апостола на Републиката“ съвсем логично в конкретния исторически контекст би съдържало в себе си смисъла на „Апостола на Свободата“, но то би означавало и нещо не само по-различно, но и по-дълбоко и по-всеобхватно във философски аспект.
Постигането на свободата за изтерзаното отечество на Васил Левски не е мечтаний конец на въжделенията на тоз величав дух. Той гледа по-надалеч, там, в градежа на българската държава. Именно в субстанциалната форма на републиканско управление Васил Левски съзира инструментариума за удовлетворяване на насъщните права и свободи на човека. Прицелът на неговата критика е „Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на Турското Правителство на Балканския полуостров“. Както заключава проф. Николай Генчев: „Към това трябва да се прибави онази ясна картина, която Левски дава на източната азиатска деспотия, многократно по-негодна да осигури развитие на производството, на обществените отношения, ялова да роди културни продукти, да гарантира на своите поданици дори нормално човешко съществуване, пълнейки живота им с „мъки“ и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта“.
Ето къде е коренът на втората голяма манипулация с образа на Васил Левски. Понятието „Апостола на Свободата“ постепенно бива изпразвано откъм информационно съдържание от каква социална действителност се е стремял с цялото си същество Васил Левски да се освободи България. Подробностите трябва да потънат – съгласно интереса на българския псевдоелит – в тъмата на незнанието. За да не би да му хрумне на някого да прави паралели между тогавашното положение на българската рая и сегашното вегетиране на мнозинството от българските граждани. И да достигне до „подривния“ извод на студентката Ива Евгениева, изказан по време на честването на 180-та годишнина от Рождението на Васил Левски, че „Днес живеем в ситуация много близка до робството“. А оттук – до революционни намерения а’ла Васил Левски има само една крачка. Ужас за българския псевдоелит!
Всъщност каква е разликата между републиканската форма на управление и понастоящем реализираната в България представителна либерална „демокрация“. (Кавичките на „демокрация“ са поставени, понеже понятието „представителна либерална демокрация“ е пълен оксиморон – нещо като „дървено желязо“ или „суха вода“.) Още Жан Жак Русо в „За обществения договор“ (книга трета, глава петнадесета, стр. 171) отбелязва: „Английският народ мисли, че е свободен; той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е роб, той е нищо“. „Представителната либерална демокрация“ пък зъзне в анабиоза и чак на датата на следващите избори живва малко. После цикълът се задейства отново и отново...
В своето първоначално значение латинската по произход дума rēs-pūblica (слято или разделно) означава: държавни дела, държавни въпроси; държавна собственост, хазна; държавните интереси, общественото благо; държава, република; държавното устройство, политическия строй.
Като политическа практика републиканската форма на управление има за основа широкото участие на пълноправните граждани в държавното управление. Като това положение води своето начало от V в. пр.н.е., когато в древна Атина била установена пряката демокрация като модел за ръководене на държавната дейност.
Както пише Режи Дебре в своето политическо есе „Вие демократ ли сте или републиканец?“: „Всяко управление, колкото и ограничен да е неговият хоризонт, почива върху определена идея за човека. Дори и да не го знае, републиканското управление определя човека като разумен по своята същност, роден, за да отсъжда и да обсъжда в хармония със своите себеподобни. Свободен е само този, който достига до притежание на себе си, в съгласие на действие и слово. Демократичното управление държи на това, че човекът е по същността си произвеждащо животно, родено, за да фабрикува и търгува. Свободен е този, който притежава блага – предприемач или собственик. В единия случай политиката ще има предимство пред икономиката, във втория икономиката ще управлява политиката“.
Е, именно затова настоящият български псевдоелит е онемял като риба по темата за републиканските идеали на Васил Левски. Че нали по света тук-там има наложени практики, които са неотменни елементи от една републиканска форма на държавно управление. Например това е прякото изборно начало и спрямо трите негови сфери: законодателната, изпълнителната и съдебната. Израз на контрола от страна на пълния държател на властта – суверенът, е възможността за отзоваване по съответна – одобрена от самия него, – процедура на лица (без ограничения), заемащи изборни длъжности. Също и ограничението в броя на мандатите, през които едно и също лице може да заема даден пост. Приемане на основния закон единствено по исландския модел – тоест чрез прякото участие на гражданите при неговото съставяне, а одобрението му се извършва посредством всенароден референдум. Републиканската форма на управление несъмнено включва широк периметър на действие на референдумите, както и улеснени условия за тяхното провеждане – според швейцарския модел. Също и задължителното провеждане на референдум за евентуална промяна на основния закон (конституцията), каквато практика е установена във всички американски щати, с изключение на Делауеър.
Още древногръцките философи се занимават със социалното неравенство, което поражда несправедливост в обществото. Аристотел смятал, че тя е резултат от „плеонексия“, буквално „да имаш повече“. Наличието на група от хора, която притежава над полагащия ѝ се дял от общото благо, е характеристика на несправедливото общество. Платон е смятал, че общото благо се получава, когато имаме съотношение 5:1 между състоянието на най-богатите и най-бедните членове на обществото. Конрад Аденауер „бащата“ на западногерманския икономически възход след Втората световна война е защитавал възгледа, че максималната заплата не бива да надвишава минималната повече от два и половина пъти.
Републиканският дух в държавното управление е изложен в сентенцията на Марк Тулий Цицерон: „Rēs pūblica est res populi“, т. е. „Държавните дела са дело на народа“ (под „народ“ римският политик е имал предвид само свободните граждани от мъжки пол в тогавашното робовладелско общество). Но републиканизмът не би могъл да функционира в едно силно поляризирано от социално неравенство общество, дезинтегрирано от вътрешни антагонизми, въвлечено във множество конфликти от разнообразно естество и с различна степен на динамичен интензитет.
Затова е наложително да бъде противодействано на социалното неравенство в България и посредством редуциране на възнагражденията на висшите държавни служители у нас, като за пример се следват държави с висока степен на социален интегритет, например Китай и Индия. За илюстрация: китайският президент Си Цзинпин получава 22 000 щат. долара годишно, индийският президент Рамнат Кавинд има годишно възнаграждение 28 000 щат. долара. Двамата, управляващи държави с общо население 2 600 000 000 (два милиарда и шестотин милиона!) души, билионни икономики, притежаващи ядрено оръжие и имащи върху плещите си пр. държавнически тегоби, получават с 17 734,99 щат. долара (двамата заедно!) по-ниско годишно възнаграждение от съответната сума на настоящия български президент, която е 9 285 лв. месечно, следователно е 111 420 лв. годишно (според данни на Националния статистически институт), т. е. 67 734,99 щат. долара годишно, по курс на БНБ 1 USD = 1,644940 от 07. 09. 2017 г. Същите са съотношенията и на другите висши възнаграждения в България спрямо държавите с реален социален интегритет.
Без коментар ... Републико!!!
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.