През септември 2022 г. Владимир Путин, коментирайки анексирането на украински територии, заяви, че Русия е "велика хилядолетна сила". Той и неговите пропагандатори като цяло обичат да говорят за величието на Русия и за правото на Кремъл да влияе върху политиките на "многополюсния свят".
Според тях като "велика сила" Русия не може да загуби войната - дори само защото притежава ядрени оръжия.
Придобиването (или възвръщането) на статут на велика сила, външнополитическо влияние и "уважението" на други държави е едно от основните постижения на режима на Путин, според самия режим. През 2020 г. пасажът за "хилядолетната история" дори беше вписан в Конституцията.
Държавната пропаганда употребява думата "суперсила" със затаен дъх, когато става дума за Русия, и саркастично, когато става дума за някой друг.
Кои държави се смятат за "велики сили"?
Накратко, "велика сила" е държава, която има голям капацитет (предимно военен) да влияе върху ситуацията в света.
Концепцията за великите сили се появява за първи път в контекста на Наполеоновите войни. Малко преди окончателната победа на антифренската коалиция през 1814 г. съюзниците се споразумяват да не преговарят с Франция. Оттук нататък териториалните спорове на континента ще се решават колективно само между "великите сили": Русия, Прусия, Австрия и Великобритания, а Франция скоро получава "прошка" за Наполеон и се добавя към списъка. Другите, по-малко силни във военно отношение страни в Европа, трябваше само да се подчиняват на решенията на "великите сили". Този период от историята на международните отношения се нарича още "Европейски концерт".
Още тогава европейските мислители се опитват да разберат какво е в основата на величието на силите - и често откриват един вид "национално духовно извисяване", което подхранва военната мощ.
Съществува обаче и понятието "суперсила". Тя се появява след Втората световна война, за да обозначи, така да се каже, следващото ниво на величие. През втората половина на 40-те години на ХХ в. американските публицисти приемат, че САЩ, Великобритания и СССР като "велики сили" ще създадат нова многополюсна система за сигурност и ще поддържат световната стабилност. Но още с избухването на Студената война и надпреварата в ядреното въоръжаване статутът на "суперсили" до голяма степен е запазен за Съветския съюз и Съединените щати.
По какво се различава една суперсила от "обикновена" велика сила - има много различни мнения. Например американският политолог Збигнев Бжежински твърди, че четири фактора дават на САЩ статут на суперсила: военно господство, икономическо, научно и културно развитие. Други анализатори посочват до 15 ключови характеристики на суперсилата, сред които образователната система, политическата и военната подкрепа на съюзниците и предимството в кибертехнологиите. Анализаторите с готовност спекулират за потенциални претенденти за нов статут на суперсила в недалечно бъдеще, като Китай, Индия или Европейския съюз.
Четири години преди пълномащабното нахлуване в Украйна Владимир Путин заяви, че Русия вече не е привлечена от статута на суперсила. Той обясни, че не иска да повтаря грешките на СССР и не се стреми да налага "начин на живот, политическа система и т.н." на своите съседи, включително на страните от Източна Европа. Според него само "колективният Запад" практикува такъв подход. Което още веднъж потвърждава, че Путин дори не мисли с термините на 20-и век, а с тези на 19-и век, когато е имало велики сили, но не и суперсили.
Възможно ли е да станете велика сила, без да водите война?
Някои изследователи смятат, че за да се превърне във велика сила, една държава всъщност се нуждае от лидерство в една област, и то не непременно във военната. През 2010 г. например Китай измести Япония от позицията на втората по големина икономика в света. Въпреки ядрения си статут и значителния си военен потенциал (за който страната редовно напомня на обществеността), Китай засилва влиянието си на международната арена именно чрез икономическа експанзия. Според китайските власти през 2021 г. в страната ще бъде съсредоточена една трета от световната производствена продукция. Следователно съперничеството на Китай със САЩ е предимно в търговската, а не във военната сфера.
Южна Корея следва съвсем различен път. През последните тридесет години властите там активно насърчават културния износ, като отделят 1% от националния бюджет за субсидии и заеми за компании, които популяризират корейската поп музика (к-поп) и сериали (дорами) в чужбина. И въпреки че в парично изражение пазарът на корейската развлекателна индустрия все още не е сравним с износа на микрочипове, популярността на к-попа и дорамите вече се възприема като "мека сила". Например членовете на групата BTS станаха специални пратеници на ООН за бъдещите поколения и културата през 2021 г. Някои учени вече определят Южна Корея като суперсила, която ефективно използва културния си ресурс за изграждане на отношения с Китай и САЩ. Разбира се, не всички са съгласни с тази оценка.
В началото на новия век Владимир Путин постави пред руските власти задачата "да се превърнат в световен енергиен лидер", като се възползват от успеха на съветския износ на нефт и газ. В период на високи цени на енергията тази стратегия донесе някои успехи: за някои страни Русия се превърна в почти незаменим доставчик, а приходите от нефт и газ бяха изразходвани, наред с другото, за развитие на сигурността и военния потенциал. Много преди пълномащабното военно нахлуване в Украйна руските власти осъзнаха, че в дългосрочен план благосъстоянието на страна, разчита на изкопаеми ресурси, ще бъде застрашено от последиците от икономическите кризи, изчерпването на природния газ и "зеления преход" в световната икономика. Въпреки това плановете за намаляване на зависимостта от износа на нефт и газ бяха разтеглени в продължение на десетилетия.
Дори в условията на санкции, ембарго и 90% намаление на доставките на петрол за ЕС изглежда, че руските власти не бързат да намерят други невоенни източници на величие - и продължават да зависят от износа на природни ресурси, които сега са в сянка.
Защо гражданите искат страната им да бъде велика?
Политиците често казват, че статутът на велика сила им позволява да защитават по-ефективно интересите на своите граждани на международната арена. Например, като подкрепя по-малко влиятелни държави със заеми или доставки на оръжие, великата сила може да разшири зоните си на контрол и влияние и в замяна да разчита на изгодни договори за своите компании в страните партньори. Освен това конкуренцията между великите сили например може да стимулира икономическото развитие.
Единственият проблем е, че тези решения често се вземат без оглед на мнението на гражданите. "Великата сила" не гарантира комфортен живот за никого. Например страните с най-висок БВП на глава от населението не са САЩ - признатата и може би единствената останала свръхсила - а Люксембург, Сингапур и Ирландия. Първите три държави с най-висок индекс на социален напредък също не са суперсили, а Норвегия, Дания и Финландия.
Тази разлика изглежда обаче добре се разбира от гражданите. Според проучванията на центъра "Левада" делът на руснаците, които вярват, че страната им е велика, се увеличава от края на 90-те години и през 2020 г. надхвърля 70%. През 2021 г. обаче две трети от руснаците заявяват, че биха предпочели висок стандарт на живот пред национално величие.
Изследователите отдавна са забелязали, че манипулирайки и флиртувайки с недоволството, политиците успяват да заменят нуждата на населението от комфортен живот с желание за "величие". Според Кристофър Ингланд, американски консервативен публицист, концепцията за политическо величие помага на властите да намалят недоволството и неудовлетвореността от живота си. Особено когато това величие е представено като естествен атрибут на страната или наследство на предците, което трябва да бъде запазено на всяка цена.
В края на XIX в. например идеята за национално величие и така нареченият "дух на Ямато" започват да набират популярност на фона на поредица от политически кризи в Япония. Историците смятат, че това значително е допринесло за засилване на радикалните националистически движения и възприемането на японското расово превъзходство в страната. Това е последвано от много жестоки войни в Източна Азия през 30-те и 40-те години на миналия век, водени в името на японската "велика сила".
Всичко това много прилича на концепцията за "специален път" в Германия: държавната идеология от края на XIX и началото на XX век противопоставя германците като "млада нация" на "разпадащите се" Франция и Великобритания. Поражението в Първата световна война, умножено по идеята за естественото величие, превръща междувоенна Германия в страна на настроенията - с печално известни катастрофални последици. Съвременна Русия също често е наричана страна на настроенията, т.е. държава, която не е успяла да преживее загубата на своята значимост на международната арена. Според руските власти военната агресия в Украйна уж възстановява "историческата справедливост" и помага за формирането на многополюсен свят.
Това разбиране за величие изглежда не вещае нищо добро за руснаците: докато се харчат колосални суми за инвазията в съседна страна, социалните разходи бързо се намаляват.
Политиците често изтъкват, че "великата сила" осигурява сигурност и уважение не само на страната като цяло, но и на всеки отделен гражданин. Например през 1739 г. Великобритания обявява война на Испания, след като испански офицер се скарва с британския капитан Дженкинс и му отрязва ухото. Правителството не искаше да воюва, но опозицията завлече Дженкинс и ухото му в буркан със спирт в парламента и вдигна шум, че обидата към един англичанин е обида за цялата държава. Последвалият испано-британски конфликт е наречен "войната на ушите на Дженкинс".
Само че подобни случаи на наранявания между британски и испански моряци е имало много - и само този се е превърнал в официален повод за война. Една велика сила не съществува за обикновения човек, макар че понякога се опитва да се преструва, че съществува.
Превод: News.bg