Капанът на Макиавели щракна зад Макрон

Макиавелизмът винаги е присъствал във френската политика. Социалистът Франсоа Митеран например, след като си сложи в джоба комунистите, разби десницата, като създаде Льо Пен и крайната десница. Ако болестта не му беше попречила, най-опитната „лисица“ във френската политика, можеше и до днес да играе някаква задкулисна роля.
Еманюел Макрон също е израснал в котилото на социалистическата партия. Без никакво колебание той заби ножа в гърба на своя покровител Франсоа Оланд и стана най-младия президент не само на Франция, но и на всички страни от G20 .
За да остави следи в историята, Макрон реши да разбие двуполюсния модел Левица – Десница, като „изсмука“ кадри от двата полюса. Елизабет Борн от „ляво“ за министър председател и Брюно льо Мер от „дясно“ за министър на икономиката. Изолира „милионерът-революционер“ Жан-Люк Меланшон в крайно левия ъгъл и разобличи икономическата несъстоятелност в програмата на Марин льо Пен. Преминал успешно през кризата със „Жълтите жилетки“, както и на тази с Ковид 19 френският президент предприе пенсионната реформа със самочувствието на началник щаб на обществото, демонстрирайки пълно презрение към профсъюзите. В парламента подцени „поддръжката“ на все още „мърдащите“ депутати, от разбитата от самия него класическата десница, и не успя да прокара с гласуване увеличението с две години на възрастовата граница за пенсиониране.
Вместо да отстъпи и обясни на френското общество, че най-щедрия социален модел в света издиша, той щурмува парламента с конституционния член 49.3, който прескочи гласуването, но предизвика уличните протести.
Пенсиите и здравеопазването за европейците са част от държавната политика. Немецът Ото фон Бисмарк и французинът Леон Гамбета слагат началото на събирането и разпределението на средствата. В Съединените щати всеки се грижи за себе си. В Европа баницата е обща, гарантирана от държавата. С времето обаче, особено в последните 30-40 години, от една страна европейците живеят по-дълго, а от друга - броят на „активните“ намалява. Демографската криза е обща и най-често срещаният начин за справянето с нея е удължаването на трудовия стаж. И Макрон вместо да прояви педагогика, психология и такт, той показа, че не познава французите. Има и нещо друго, а това е липсата на истинска левица, защото само „левите“ (с изключение на „революционерите) се ползват с доверието на хората заплашени от кризата на капитализма. Странно звучи, но е факт. Съвсем близко до нас е гръцкия пример. Алексис Ципрас бе избран в момент на изключителна икономическа криза. „Червените знамена“ на „Syriza" се вееха ден и нощ по улиците и площадите на Атина. В най-драматичния момент, Ципрас успя да вдигне пенсионната възраст от 62 на 67 години! Ето как Ципрас коментира гръцката реформа: „Пред мен беше изборът между Grexit и спасението на Гърция. Евентуалният банкрут на държавата означаваше бедствено положение и обричаше на мизерия най-нуждаещите се“. Французинът, проповядващ краха на капитализма, Жан-Люк Меланшон побесня, когато Ципрас му плесна в лицето: „Аз не се задоволявам с позата на революционер, а поемам отговорността да спася народа си!“
Тази година Гърция отчита бюджетен излишък, преди плащане на лихвите на външния си дълг. Това постижение без никакво съмнение е заслуга на политическата визия на Алексис Ципрас.
Кой спаси социалната система на Португалия? Социалистът Жозе Сократеш вдигна пенсионната възраст на 66 години и 4 месеца. Неговият испански колега, социалистът – Хосе Луис Родригес Сапатеро, ползващ необходимата педагогика, убеди испанците, че трябва да работят до 67 годишна възраст. Социалдемократите от немската SPD също наложиха 67 годишния трудов стаж.
Еманюел Макрон дискредитира „левицата“, която навсякъде в Европа помага за прокарване на непопулярни закони. В настоящата криза, френският президент разчита на институциите, позовавайки се на Конституцията. „Не е улицата, която ще диктува политиката. Аз съм носител на президентски мандат, тълпата не!“
Макрон е интелигентен, комбинативен, но не гъвкав политик. Начело на държава с 3 хиляди милиарден дълг, когато лихвите растат, трудно се прокарват реформи. Очевидно е, че французите не желаят да работят. Ако имаше един Ципрас до него - като консултант, може би усилията на Макрон щяха по-лесно да се увенчаят с успех.