Сега пак ще направя нещо неразумно. Ще се изкажа за последния български сериал – “Четвърта власт”.
Работя като журналист във вестници и агенции вече над 30 години. Цял ден чета в социалните мрежи оцеките за филма на известни и уважавани колеги.
Честно казано, изненадан съм от всеобщата крайна и отрицателна реакция. От тежките присъди, от понякога грубите квалификации.
Няма и следа от съмнение в собствената правота и величие, от опит да видиш нещата от друга гледна точка. Което е задължително в нашия занаят.
Колеги, или животът много ни е озлобил (има с какво), или се вземаме много насериозно. И очакваме и изкуството да ни третира така.
Спомням си от учебника по литература – за 8-и клас май беше – че несъответствието между претенции и възможности е един от източниците на комичното.
Спомням си и думите на големия Исак Паси: “Истинската интелектуалност е скромна”.
Дали нашите всекидневни опуси са толкова съвършени, колкото очакваме от едва започналия сериал? Не е ли рано да обръщаме палеца надолу още от първите му два епизода?
Как изглеждат вестниците ни в очите на актьорите, режисьорите, сценаристите? Не видях някой от тях да ни съди толкова безапелационно, макар всеки ден да даваме поводи за това и вие, особено старите вестникари, добре да го знаете.
Иначе обичаме да говорим за баланс, безпристрастност, вярност на фактите и пр. хубави неща.
Да започнем с това, че става дума за сериал. Това не е социална драма или политически трилър. Сериалът е развлекателен жанр. Той не тревожи хората с действителността, а им помага да я преживеят по-лесно. Прави им кеф, а не катарзис – да го кажем с актуалната терминология. Това е хуманна и обществено-полезна функция.
Вие от Севдето Шишманова и Найо Тицин катарзис ли очаквахте да ви правят? Според мене те на са ви мислили такива работи.
Хората правят боза, а вие сте дошли с чашите за ракия. И бъркате бозата със спиртомер. И псувате, че не се вдига градусът. Опасявам се, че ако има излъгани очаквания, те са проблем на очакващите.
Да оставим жанра и да си спомним, че драматургичната логика обикновено не е като житейската. Това е така, за да не започнат обикновените зрители да се прозяват след петата минута. Като видят, че и във вестниците е като в тяхната фирма или учреждение, ще превключат на телевизия “Планета”.
Благодарение на драматургичната логика в “Четвърта власт” с изненада открих колко интересно нещо била планьорката (редакционното заседание, където си мерят на кой му е по-голям материалът или източникът – б.а.).
За мене планьорката (бил съм на хиляди сигурно) е едно от най-досадните събития в живота ми, достойно за редовете на Христо Фотев – “единственото нещо на света, което в стихове не се превръща”.
Все пак отдалечаването от житейската правда трябва да е с мярка. Тя май малко е изгубена във въпроса към новата колежка: “Ти би ли спала с източник?”
Мъжът, пък бил той и редактор, не може да третира такова създание само като средство са производство. На мястото на хубавата блогърка аз бих се обидил. Че ме инструментализират. Вместо естествено да ме пожелаят. Както всъщност става по редакциите.
Ако в първите две серии нещо ме накара да се усмихна (нито горчиво, нито злобно), то е как са ни идеализирали. Напълно незаслужено. Може би понеже продуцентите са колеги, са искали да кажат: Журналистите имат трески за дялане, ама като цяло не са лоши хора.
Най-романтичната ни черта е, че разследваме разни лоши хора (дебели, грозни, зализани, арогантни и цинични с пари и власт) хващаме ги на калъп, обаче те използват парите и властта си и се измъкват, а нас ни го… Ама ние сме моралните победители. А в последната серия може да сме и реалните. Ще видим. Хубаво е, бе колеги. Защо не ви харесва?
Или искате грубата шаячна правда? Че като съсловие сме колективно корумпирани. Защото ни плащат заплатите, за да слушкаме. При това ни плащат мизерно. С неизвестно чии пари. Слушкаме без много-много да папкаме. Или така е само в моя вестник? Който аз иначе обичам.
Севдето и Найо трябва малко да посмалят това с конспирацията на тайните служби срещу разследващите журналисти, дето се занимават с “щрак министър на портрет”.
В реалния живот никой в тайните служби не се хаби да прави контра-компромати. Просто министърът вдига телефона на главния редактор и му казва кой материал да свали. И той го сваля.
Ако главният не слуша, се обажда на издателя. Ако и той не слуша, се обажда на следователя или прокурора и те слагат край на всички тези безобразия.
Ако и това не помага, кредиторът или разпространителят дърпат шалтера – и кой откъде е.
Ама от това сериал не става.