България е в тежка политическа, институционална и морална криза, която се задълбочава на фона на парлива геополитическа обстановка край границите ни – войната в Украйна и ескалацията в Косово.
В последните дни станахме свидетели на потресаваща низост, демонстрирана от водеща политическа сила с претенции да състави ново българско правителство. Тя без капка свян признава достоверността на свои изразени неофициално скандални позиции, засягащи националната ни сигурност и самите устои не даже на политическия, а на елементарния общочовешки морал.
Същевременно пак тази сила и нейните фенове се опитват да отклонят вниманието от самодискредитацията си, атакувайки безоснователно държавния глава, изразил мнението за тях на преобладаващата част от българското общество. Обвиняват го като проводник на интересите на чужди сили, макар не той, а самите те да са провъзгласили, че съгласуват действията си с „посолствата”.
От същите тези шумни агитки вчера прозвучаха призиви за „Майдан” у нас и че трябва „да се пусне кръв”. Днес политически лидер в изявление за медиите окачестви всичко случващо се и дискредитиращо институциите като „пълзящ фашизъм”.
Дали са останали нестресирани от политическата лудост правни органи, които да се самосезират по тези теми?
На този фон отговорността на медиите е огромна. Медиите нямат никакво право в подобна обстановка да са само държачки на микрофони и модератори в студийни спорове между опоненти. Стига. Нека си спомним, че самата дума „медии” идва от медиаторската роля на журналистиката. Истински медиаторска.
Тоест – това не е роля на платен посредник, убеждаващ недоволните избиратели, че очевадно предаващите интересите им „народни избраници” всъщност са херувими. Не е роля на хипнотизатор, впрегнат да внушва на публиката, че чутите цинични записи не са „нищо особено”, че „така е в политиката”, че „това го правят всички”.
Медиаторската роля на медиите е друга – всъщност те са призвани да защитават и отстояват обществения интерес пред безумията на политиците. И човешкия морал пред липсата на морал у политиците. Това е!
Когато един или друг журналист дръзне да завада неудобни въпроси на политици и да ги кара да се срамуват от реално срамни техни действия – само тогава това е изпълнение на мисията на журналистиката.
Когато друг журналист се хвърли да обвинява колегата си за това, само защото самият обвиняващ има различни лични пристрастия или обича да прави собствени тълкувания на (гео)политиката, тогава просто изпада от журналистиката. Просто се пренся в личния си активизъм – да е жив и здрав! Между двете функции, уважаеми колеги, има дълбок разделетилен коловоз. Или сте журналист, или сте активист. И във времена като днешните не бива да го забравяте. Иначе излагането и изпадането остава за вас. За дълго.
Нека се събуди, ако обича, онази част от колегията, която още си мисли, че може да се „сниши” и да избута този объркан и объркващ период като „мисирка”. Ако не превключи спешно сетивата си на вибрациите на реалния обществен пулс, скоро тази сочна птица ще осъмне опечена в нечие блюдо.
Гордост за България са все пак останалите ѝ истински журналисти, които дори в сложни дни като сегашните продължават да са на своя пост в защита на обществото.
Дано цялата колегия осъзнае къде е достойното ѝ място сега.
Снежана Тодорова,
председател на УС на СБЖ
***Текстът е предоставен от СБЖ без редакторска намеса