Преди дни Българската академия на науките (БАН) отправи призив за защита на богатството, красотата и звучността на българския език. По темата пред ФАКТИ говори член-кореспондентът на БАН проф. Мирослав Дачев, който преподава в НАТФИЗ.
- Проф. Дачев, преди дни БАН оправи призив за защита богатството и красотата на българския език. Какво ви накара да повдигнете темата?
- Тази тема всъщност винаги е била на дневен ред, независимо дали е била подхващана от отделни структури на БАН (например от Института по български език), от изявени учени, университетски преподаватели, учители или творци на словото. По отношение на езика винаги е имало време за гордост, но и време за размисъл и тревога. Езикът е не само средство за комуникация, той е в основата на българската идентичност. По тази причина, дори ако се ограничим само в по-новото време, темата не е секвала от Паисий и Българското възраждане насам. По времето на Паисий махалото на Фуко е запратило българското в най-нежеланото състояние – напът да изгуби своята народностна идентичност чрез съзнателното отричане на езика. Ситуацията днес, без да е същата, буди тревога. Причините са видими: посегателствата срещу езика се случват на всички езикови нива – от лексикално до стилистично; ниските регистри на речта са се настанили сякаш безпроблемно из медийното пространство и изживяват някаква негласна кодификация; използването на чуждиците (за разлика от чуждите думи – нещо обичайно, нормално и дори необходимо за всяко езиково развитие) бележи нов подем; публичното словото, дори когато е граматически правилно, е изпразнено от съдържание и поразява със своята смислова безсъдържателност. Всичко това е видимо днес дори в езика на водещи обществени фигури и политици, но то е само външната страна на проблема. Тревогата идва най-вече от това, че губим чувствителност към всички тези посегателства върху езика и речта. И че не си даваме сметка, че това е посегателство върху нашата идентичност. Това е в основата на призива на БАН.
- Понеже споменахте политиците. Те също ли са част от проблема, защото те са най-често в полезрението на медиите, а и на обществото…
- Изследвания на университетски преподаватели през последните години сочат, че казаното е наистина характерно за езика на доста от хората, занимаващи се с политика. Но това не бива да ни заблуждава – просто те, както и самите медии впрочем, са най-видими в информационния поток. В не толкова видимата част на обществото (макар че интернет и стотиците форми на свободно изразяване в него правят и тази част достатъчно видима) проблемът е същият. Светът на словото е голям и неправилните речеви практики и все по-ниската езикова компетентност дебнат отвсякъде. Затова не бих искал да насочваме разговора единствено към политиците, просто бихме изместили темата и бихме се лишили от нейната всеобхватност. Тревогата е, ще го кажа отново, че тези две състояния на езика – опорочените речеви практики и ниската езикова компетентност, от една страна, и изпразненото от съдържание слово от друга, са съпътствани от загубата ни на чувствителност към всичко това. И това може да бъде фатално – за езика, за културната ни памет, за идентичността ни като нация. Защото езикът (както и вярата, културата, историята) е стълб на тази идентичност.
Оттук и нашата тревога, отразена в призива на БАН. Отправяме покана за разговор по неотложните проблеми на езика към всички институции, свързани това – без йерархия в списъка тук попадат Министерството на образованието и науката, Министерството на културата, СЕМ, висшите и средните училища, медиите. Ролята на медиите е голяма: веднъж, защото чрез вас подобен разговор може да достигне и да ангажира всички в обществото, и втори път, защото на вашата територия всички езикови практики стават видими и прозрачни. И още: защото в стремежа към съхраняване на богатството на езика не трябва да има противопоставяния – това е обща кауза за всички ни. Можем да успеем само заедно. Не по-малка е ролята на образованието…
- Споменахте образованието… Смятате ли, че днес от училището излизат грамотни хора?
- Преди да отговоря на този въпрос, да уточня защо поставям акцент върху образованието. Отправяйки нашия призив към българската общественост, ние осъзнаваме, че трябва да предложим и работни предложения. И понеже не вярваме, че езикът – като жив организъм, може да бъде регулиран със закон, а неправилните речеви практики – със санкции, в тези свои предложения акцентираме именно върху образованието. Искаме ли да видим българския език в неговата пълна красота, сила и мощ – такъв, какъвто е бил замислен от светите братя Кирил и Методий и техните ученици и следовници – трябва да възстановим уважението към него. Езикът трябва да бъде обичан. А за целта трябва да бъде познаван добре. Това става само с дългогодишна и упорита образователна работа. Езиковата компетентност следва да е задължителна за всички нива на българското образование – от началното до завършването на университета. И сега на въпроса Ви. Видимо е, че се чете все по-малко и че се пише все по-зле. Но подобни неща не следва да се поднасят с лека ръка. Резултатите от социологическите наблюдения (наши, но и международни), които се оповестяват периодично, са тези, които най-безпристрастно отговарят на въпроса Ви. Те показват каква е успеваемостта в езиковата компетентност, при това не само в средното училище. От дългогодишния си опит във висшето образование мога да кажа, че там, за съжаление, тази компетентност е подценена за сметка на други. Тя е оставена само в ръцете на филологическите факултети. В останалите професионални направления, с критично малко изключения, не се поддържат форми на изучаване на българския език, не се придобиват и поддържат компетенции по езикова култура. Така се раждат хрониките на предизвестената смърт на правилната реч – не само като фигура, но и реално. Странната интонация на водещите, липсата на съгласуваност и куп други дразнещи неща, показващи непознаване на езика и нехайство към речта, намират своето обяснение. Езиковата компетентност, особено при обществените фигури, трябва да се поддържа непрекъснато, а ето, че тя се губи в последната фаза на образователна система. При подобни тенденции и липсата на съпротива срещу тях логично падна и престижът на хората, занимаващи се с български език, с българска литература, с българска култура и история. При липсата на поддръжка те остават сами в борбата за съхраняване на езика и идентичността.
- Мода на съвремието ли е това в езика си да използваме чуждици, за които съществуват прекрасни български думи?
- Като цяло това е един филологически въпрос, поставян често и обречен да остава нерешен докрай. Всяко време има своя актуален език, има – нека го кажа така – мода и сред езиците. Причините за това са различни, най-вече обществено-политически и може би в най-малка степен чисто езикови. Някога актуални са били класическите езици, само преди век – френският, в момента това е английският. Можем само да гадаем какво ще се случи нататък в този аспект на езика…
- Да очакваме ли мода на китайския…
- Винаги се появява език, който най-малкото на ниво комуникация изисква да бъде изучаван, за да бъде използван. Логично е, че по този начин започват да навлизат чужди думи. Тук има два аспекта, познати на всеки лингвист. Единият аспект е много ясно посочен във всеки речник на чуждите думи и засяга заемките: с времето те стават част от нашия език и без тях не можем, да не говорим, че част от тях са утвърдени в различните области на знанието термини. Другият аспект засяга чуждиците, които идват на място на вече съществуващи български думи. Радетелите на езика винаги реагират, че български думи отстъпват и започват да се губят за сметка на чужди. И действително, в първия случай имаме думи като „университет“, „професор“, „доктор“ – няма как, а и не бива да ги подменяме. Още един малко болезнен пример от изминалите три години. Ако премахнем думи като „ковид“, „пандемия“, „ваксина“, „имунизация“, ние трудно ще говорим и обясним това, което ни се случи. Така е и в професионалните речеви практики: чуждите думи в тях са много, но бързо свикваме с тях - да вземем за пример само спортната терминология. Но, разбира се, има думи, които смущават с това, че нахлуха толкова безпроблемно в езика ни. Трудно ми е да обясня, освен с някаква недоразбрана модерност, че често казваме „съпорт“ вместо „подкрепа“, „ивент“ вместо „събитие“. Този ред е доста дълъг, всяко време добавя към него, но ще си позволя дори да прескоча една от най-популярните напоследък думи, каквато е „инфлуенсър“. Много лица има този проблем с чуждите думи… Защото има и български думи, които са заменени с други, и то като че ли успешно. Трудно бихме използвали днес „книговище“ вместо „библиотека“, „краткослов“ вместо „резюме“, „еднопътен“ и „многопътен“, вместо „еднократен“ и „многократен“. Замяната не винаги е фатална. Пуризмът е опасен и обречен в своите най-крайни форми, но е добре, когато подобна загриженост за чистотата на езика сочи наистина крайно неприемливи и ненужни чуждици. Ако имаме сетива за красотата и богатството на собствения си език, трудно бихме допуснали да го обезличим. Когато нямаме – всички форми на другото, чуждото, нахлуват необезпокоявани. Смисълът на образователната политика е и в това, че трябва да поддържа сетивата за езика будни.
- Защо е важна връзката между език, литература, история, култура и общественото развитие. Какво дава тя на обществото?
- Това е естествена връзка. Още от създаването му писменият български език е силно обвързан с вярата и духовността. Създаваната на двете български азбуки книжовност е превърната в държавна политика, в отстояване на християнските ценности. Било е време на гордост от езика. Културната ни памет е формирана от и поддържана от времената на гордост от езика. И когато през вековете на робство тази гордост се стопява, когато идва срамът от забравата на езика, историята и културата, се раждат будителите. Те виждат не само фигурата на обречения език, а през нея – фигурата на обречения народ. А това е народът, лишен от идентичност – народът, загубил сетива за езика и неговата определяща стойност, загубил чувствителност към езиковите промени, съзнателно заличаващ следите на своята история и култура и унищожаващ смисъла на усилията на всички онези, които през вековете са поддържали благодатния огън на словото. Ето това не бива да допускаме днес. Езикът, литературата, културата и историята са места на културната памет като езикът е нейната основа. Затова трябва да пазим и обичаме езика – не само в ритуалните употреби на празника, но и в задъхания ритъм на ежедневието. Защото по този начин пазим националната си идентичност. При това я пазим всички заедно – не само учените и преподавателите, държавниците и медиите, но и всички, до които чрез медиите езикът достига.