Боян Рашев: Азиатската химическа индустрия търси спасение във въглищата: А европейската?

Блумбърг са публикували изключително интересна статия за възраждането на интереса на химическата индустрия в Азия към въглищата. За нас обаче значение има какво се случва тук.

Говорим си за „зелена трансформация“ и „реиндустриализация“, но оставаме критично зависими от внос на нефт, газ, торове, амоняк, метанол и всякакви други суровини. Химическата ни индустрия беше в упадък още преди март, 2026 г. Само няколко дни напрежение около Иран бяха достатъчни, за да започнат скокове в цените на енергията и тревоги за доставките на химикали, които да я засилят към окончателния ù крах.

В Китай драма няма, защото за Пекин това никога не било просто търговски проблем, а въпрос на индустриална сигурност. Китай отлично разбира, че нефтът и газът не са само горива. Те са суровина за цялата модерна химическа индустрия. Без въглеводороди няма амоняк, торове, пластмаси, синтетични влакна, бои, лекарства, експлозиви и хиляди други продукти.

Именно затова Китай от десетилетия развива огромна химическа индустрия, базирана на въглища. Страната използва въглищата не само за електроенергия и металургия, а за производство на метанол, амоняк, олефини, синтетичен природен газ и течни горива. Днес Китай произвежда над 60% от световния метанол, като огромна част идва именно от въглища. Около 80% от уреята в Китай също идва от въглища. Това е стратегия за оцеляване на индустриална свръхсила с ограничени собствени нефтени и газови ресурси.

Въпреки огромния си мащаб тази китайска индустрия до голяма степен остава незабелязана. При това тя потребява около 380 млн. тона въглища като суровина, а до 2030 г. ще достигне половин милиард тона годишно. Ако беше държава, би се наредила на трето място по потребление на въглища след Китай и Индия и преди САЩ, Япония и други големи потребители.

Индия гледа към това със завист, защото също има въглища, но няма достатъчно нефт и газ. След шоковете на енергийните пазари през последните години Делхи започна активно да развива програми за газификация и производство на химикали от въглища. Преди месец индийското правителство постави цел за газификация на 100 млн. тона въглища годишно и отпусна 4 милиарда долара стимули за производство на метанол, амоняк и горива.

Напълно логично, Индонезия - най-големият износител на въглища в света - също прави подобен извод. Страната спешно планира инвестиции в проекти за производство на метанол от лигнитни въглища, за да намали зависимостта си от внос на нефтохимически суровини.

Цялата идея не е нито нова, нито е китайска. Всъщност е европейска. Германия стига до същото заключение още през 30-те години на XX век. Третият райх има огромен проблем - опитва се да бъде глобална индустриална сила, но има много ограничен достъп до нефт и газ. Решението е мащабна програма за превръщане на въглища в течни горива и химикали чрез процесите Bergius и Fischer-Tropsch - и двата made in Germany. В пика на Втората световна война Германия произвежда милиони тонове синтетични горива, химикали и торове от въглища.

Всъщност Германия губи войната вследствие на успешните бомбардировки срещу тези заводи, т. нар. „Oil campaign“ на американската авиация, които лишават Вермахта от горива за бойната му машина.
Разбира се, днешният свят е различен. Но физиката, химията и индустриалната логика не са се променили. Химическата индустрия продължава да се нуждае от въглерод и въглеводороди. Огромна част от съвременната икономика всъщност представлява трансформация на такива молекули.

Тук отново стигаме до странната позиция на Европа. Притежаваме значителни въглищни ресурси, но едновременно затваряме въглищните си мини и ставаме все по-зависими от вносни горива, торове, амоняк и химикали. При всеки скок на цените на нефта и газа изпадаме в шок.

Дали не е време да изоставим пожелателното мислене и да се върнем към стратегическото планиране и действия?