Коментар на Ивайло Дичев:
Трябва ли да се тревожим от настъплението на популистката крайна десница? От една страна да, защото в повечето европейски страни тя се окопа между десетте и двайсетте процента, в Италия управлява, а във Франция може и да спечели следващите президентски избори. От друга страна до прогнозирания домино ефект от Брекзит не се стигна и европейското единство не се разпадна пред лицето на руските ядрени ракети.
В Италия Мелони застана твърдо зад Украйна, а очакваният триумф на "Вокс" в Испания така и не се състоя - някои твърдят, че основна причина за спада на популистката крайнодясна партия с три процента е един афиш в Мадрид, на който тя хвърля в коша различни неща като климатичните промени, правата на ЛГБТ, феминизма и каталунската независимост. Крайностите все още плашат.
Видовете популизъм
Много анализатори обсъждат разликата между англосаксонския и европейския десен популизъм. Политици като Доналд Тръмп и Найджъл Фараж заложиха на някакво въображаемо величие, към което държавите им щели да се върнат след излизането от съюзи като ЕС и НАТО. В Европа е обратното - национал-популистите неусетно започнаха да се стремят към интегриране в европейския мейнстрийм. Тук парадоксално Костадинов е по-близо до англосаксонците, макар и по руски причини, а и вероятно уплашен от примера на ВМРО, които тръгнаха по другия път.
Модела зададоха лидери като Орбан и Качински, които яростно громят всички европейски ценности, но съвсем не се готвят да напуснат Общността, нежели да се откажат от нейните фондове. Във все повече страни "санитарният контрол" около крайната десница се вдига и тя се превръща в патерица на управлението. На крайнодесните разчитат в Швеция, във Финландия, а примерите ще се множат. Въпросът е кой компромис е по-приемлив: десните да се съберат с левите или да потърсят съюз с крайнодесните?
В България след "златния пръст" на Сидеров, пример за коалиция на десни с крайнодесни беше третото правителство на Борисов. Сещам се за две неща, с които той плати коалицията си: глупавото отхвърляне на Истанбулската конвенция и блокирането на Северна Македония, което задълго развали отношенията ни с тази потенциално близка нам страна.
Лекото нормализиране е факт
Цената на подобни компромиси варира. Най-често крайнодесните искат затягане на миграцията и бой по малцинства от всякакъв вид. Например по ЛГБТ- общностите, които са техни редовни изкупителни жертви. Борбата с европейските "бюрократи" традиционно произвежда популистки герои. Нов повод за културни войни даде руската инвазия в Украйна, която прокара политически окопи - едни се противят на солидарността по икономически причини, други мобилизират традиционни за страните си антиамерикански настроения, трети, каквито са нашите тук, размахват предполагаемата историческа близост, след като са били възпитавани усърдно по време на 45-годишния комунистически режим.
Ново развитие е, че крайнодесните започнаха леко да се нормализират, за да станат приемливи за мнозинството и да влязат в управлението. Добър пример е Марин льо Пен, която замени расистките нападки на баща си срещу мюсюлманите със загриженост за това, че те не уважават правата на жените и хомосексуалните. В традициите на Националния фронт, който тя наследи, можехме да очакваме твърда подкрепа на полицията, която застреля младежа Наел. Но бунтовете, избухнали в негова защита, я разубедиха и тя си остана доста въздържана. "Алтернатива за Германия" пък се върна към икономическите въпроси с такива консервативни решения, заради които се създаде навремето. У нас политолозите не спират да предсказват подобно успокояване на "Възраждане", което би ги направило приемлив партньор някой ден, но засега Костадинов залага на всичко или нищо.
От друга страна десният мейнстрийм неусетно започна да се доближава до крайната десница, може би изкушен от популярността ѝ. Премиерът на Нидерландия Марк Рюте например падна, защото изостри твърде много антиимигрантската си политика, което разсърди по-умерените му партньори. Партии като БСП и ИТН у нас все още гравитират към към мейнстрийма, но и двете са си подложили за възможно сътрудничество с крайнодесните от "Възраждане": първата с проруския си курс и хомофобията (ако така обобщим борбата им с т. нар. "джендър идеология"), вторите с напъните за директна демокрация, "Македонияяя" и пръскането на омраза във всички посоки.
Устойчивостта на крайните формации се дължи на все по-умелото управление на недоволствата в обществата ни. Отделният човек непрекъснато се ядосва ту на едно, ту на друго. Талантът на политическия предприемач е да обедини тези разнопосочни усещания и да ги насочи към един враг, носещ цялата вина. За популиста това е еврото, което е в основата на всички проблеми.
Не изчезват, но и не настъпват
В психологически план тайната на популисткия успех е в противопоставянето на властта, която иска от нас едно или друго. Хората не са за Путин, те са против американците, които вече възприемат като новите началници. Не са против Европа, а пазят достойнството си, като отказват да изпълняват онова, което тя очаква от нас. Талантът на предприемачите е в умението да облекат инатенето в подходяща идеологическа форма - суверенитет, идентичност и т. н. Последствията често са фатални. След Брекзит, обединил всички проблеми на Острова във фигурата на източноевропейския имигрант, се оказа, че в Обединеното кралство няма кой да работи и подлъганите взеха да съжаляват. Ако зарежем еврото и се върнем към гордия български лев, катастрофата ще е още по-голяма.
Технологията на медийните омрази, с които си служат, обяснява защо десните популисти едновременно не изчезват, но и не овладяват политическия терен. Това са продукти, които биват пускани в публичното пространство, за да бунят емоции, а не трайни политически програми. Погледнете ги като тийзъри. Страшният мигрант джихадист. Дълбоката евро държава. Голямата подмяна на християнските населения. Неминуемата война на НАТО с Русия. Чипирането с ваксини. Тайната смяна на полове на децата ни. Леденото хоро, пилонът, на бой за защитата на МОЧА и Трети март… Ако ги разглеждаме като един вид популярна култура, със своята публика и мода, вероятно ще гледаме напред по-спокойно.