Коментар на Ивайло Дичев:
Защо на върха се озовават случайни хора? Под случайни имам предвид не хора без обществен престиж или кариера, а такива, които не са тръгнали отдолу, не са водили изборни и идейни битки, не са изкачили стъпалата в съответната формация. Румен Радев беше създаден от едни социолози, които бяха преценили, че профилът му пасва на ситуацията и партийният апарат се впрегна да го изстреля на върха.
Опозори България
Бързо стана ясно, че въпросният генерал не става за президент. Напред излязоха негови характерови особености като нарцисизъм, властолюбие, отмъстителност, логорея, които при едно нормално партийно израстване другарите му щяха да забележат. Очевидно нямаше представа какво е политиката и с какво се различава тя от военното дело, поради което влезе в конфликт с практически всички - като се почне от партията, която го издигна и която горчиво съжалява за това. Не разбира и до днес какво точно представляват президентските правомощия, което неразбиране накара новото мнозинство да се чуди как да му ореже правомощията. Да добавим и най-лошото: неспособността му да се ориентира в геополитическата обстановка. Тя пък го изкуши да търси евтини популистки дивиденти като опозори България с вече явната си подкрепа за нацисткия режим на Кремъл, насочил срещу нас ядрените си ракети.
Тенденцията у нас не е нова. Спомнете си за Симеон Сакскобургготски, който пристигна, създаде партия и след два месеца вече беше премиер на страната, за която имаше предимно детски спомени. Е, вярно, че той не гледаше към Евразия и наред с грешките направи много за завоя ни към Запада и все пак си беше феномен: идва един непознат човек, просълзява се при закичване със здравец, говори български не само трудно, но и малко, като изключим магически фрази като прочутите 800 дни – и хоп, премиер!
Да добавим и случая на Слави Трифонов - безспорен антипод на политическото - който през 2021 спечели парламентарните избори, след което се провали в съставянето на правителство. Някои добавят към тази поредица и лидерите на "Продължаваме промяната", само че не са съвсем прави – и Петков, и Василев, и Денков все пак имат опит като служебни министри и не падат от небето.
Търсене на спасители
Темата обикновено се представя като търсене на спасители и жажда за нови лица. Спасителят предполага тежка катастрофа, а след Виденов такава май не ни се е случвала. Е добре, можем да си представим, че царят за някого е изглеждал спасител от приватизацията на Костов, но от кого ще ни спасява Радев и с какви правомощия, това е трудно да се разбере. Що се касае до новите лица, едно обяснение е чисто медийно - омръзнали са ни старите, искаме нови сюжетни линии. По-сериозно според мен обаче е убеждението на електората, че всички политици са крадци и трябва да им спрем кранчето.
Според мен основен мотив на гражданството е омразата към властта по принцип, откъдето е и оксиморонът: добрият политик е неполитик. В началото на прехода издигахме литератори и инженери, после минахме през царедворци и полицаи, после споменатият любим шоумен, за да стигнем до успешните бизнесмени днес. Забележете, че Радев говори за политиците като "те", демек той не е политик. И това е типичният похват на новите популисти (а българският президент по професионалната си характеристика е именно популист, защото основното му право е да прави обръщения към нацията, не да управлява по някакъв смислен начин). Ако върнете малко лентата ще си спомните, че точно така говореше архипопулистът Тръмп: той, най-значимият политик на планетата, идвал да разгони политиците, да "пресуши вашингтонското блато".
Откъде идва тази омраза към демократичното управление днес? Не знам, може би я подхранват самите популисти с помощта на разюзданите нови медии. Може пък съвременният свят да е стигнал дотам, че все по трудно понасяме който и да било да ни управлява. В самия принцип на демокрацията е заложено това, че мястото на властта е празно: всеки трябва да може да го заеме. Включително случаен човек, измислен от социолозите - като Радев. Включително медиен продукт - като плейбоя Тръмп, хумориста Джонсън, поп-фолк певеца Трифонов, шампион по крикет като Имран Кан, актьор като Шварценегер…
Колко лесно трябва да е издигането в политиката?
Някои политически системи, например немската и френската, са взели мерки да затруднят твърде бързото издигане в политиката: в първата роля на сито играят политическите фондации, във втората това е сложното обвързване на национална и местна власт. Тези народи обичат да играят на сигурно и човек дълго трябва да се доказва, докато влезе в играта. Но политическите култури са различни. Принципният въпрос си остава: колко лесно трябва да е за случаен човек да попадне на върха? Как политиката хем да не бъде професия, но все пак да налага вътрешни правила и селекция?
Аз нямам отговор. Новият човек с всичките си грешки и неопитност разбърква картите, въвежда елемент на граждански контрол и така създава доверие в демокрацията. Наред с лошите примери на Радев, Тръмп или Трифонов външен за политиката е президентът Зеленски, който се озова начело на страната си също толкова случайно, колкото учителят от сериала му. А той се оказа лидер, за когото дълго ще говорим.
Колкото по-непроверени хора влизат в играта, толкова по-голям става факторът на шанса: може да създаде големи проблеми, може и да тласне нещата напред. Имаме този случай с Терзиев, кандидат за кмет на София: съвсем външен за общинските дела, без политически опит – приканват ни да хвърляме зара. На другата страна са ошлайфаните дейци на ГЕРБ - по-сигурно, но дали е по-добре, не знаем.
Така или иначе няма как да минем без рисковани ходове с всички проблеми, които те могат да донесат. Надявам се само българите да не се обръщат към шанса от отчаяние, както често изглежда правят - и в казиното, и в политиката.