Вече над десетилетие властовата констелация в международната система се децентрализа, което води до еманципация на регионалните сили. Последните успяват да екстраполират влиянието си върху пространства, които преди това са им били отказани поради съществуващите към онзи момент спирателни и санкциониращи механизми. Пример за такива регионални сили, които увеличават обема на своята геополитическа амплификация, са държави като Турция и Индия.
Именно южноазиатската страна бе в центъра на събитията на провелия се форум Г-20. Но не толкова поради формални съображения като това, че Ню Делхи бе ротационен домакин на това събитие, колкото покрай сигнатурата, която индийският министър-председател Нарендра Моди успя да сложи върху форума. Показателни в тази посока са както приобщаването на Африканския съюз (АС) към Г-20, така и подписаният Меморандум за разбирателство за изграждането на коридора Индия - Близък Изток - Европа. Първото отразява дългогодишния фокус на Ню Делхи към страните от Глобалния юг, което е категорически императив на индийската външна политика още от нейния период като водещ фактор в Движението на необвързаните държави (ДНД), а днес намира нова проекция чрез свързването на Азия с Африка (например, чрез Asia-Africa Growth Corridor, който е замислен като индийско-японска колаборация срещу Китай ). Второто, коридорът Индия - Близък Изток - Европа пък цели операционализацията на индийските търговски артерии, комуникационни линии и верига за доставки, но този път с арабските държави и Стария континент. Последното е от особено значение за Индия, понеже смяната на властта и изобщо политическата система в Афганистан и стандартните проблеми с Пакистан са като минно поле за всеки неин интерес (като внасянето на природен газ било от Иран, било от Туркменистан), а Китай, посредством различни стратегически активи, заобикаля Индия, смалявайки физическата дистанция между двете (чрез китайските икономически коридори в Пакистан и Мианмар и чрез достъпа и използването на конкретни пристанища на Бангладеш и Шри Ланка).
Стратегическото значение на евентуалния търговски коридор Индия - Близък Изток - Европа обаче не се редуцира само до възможността за диверсификация на икономическите артерии на Ню Делхи. Този проект бе замислен първо във формат I2U2 (Индия, Израел, ОАЕ, САЩ) като целта му е двояка. Един път, той трябва да съкрати времето на пренос на стоки между Индия и Европа. Втори път, той ще е конкурентен на стандартния маршрут на стокообмен през Суецкия канал. По линията на последния Китай има военна база в Джибути и инвестира в Икономическата зона на Суецкия канал, SCZONE, като част от своята Инициатива "Един пояс, един път". Този елемент на секюритизация в разглеждания коридор, меморандум за разбирателство за който бе подписан на форума на Г-20, е с амбивалентен трафик - сигурността касае и Ню Делхи, и Брюксел.
Но значението на проекта Индия - Близък Изток - Европа не се изчерпва с това. Той трябва да даде допълнителни перспективи пред ОАЕ и Саудитска Арабия, през чиито територии коридорът ще преминава, за съхраняване и "удържане" на партньорството им със Запада, доколкото и двете арабски монархии са с единия крак в Китай (като ниво на дипломатическите контакти и търговски взаимоотношения) и в сътрудничество с Русия (вече не само в рамките на ОПЕК Плюс, но покрай и разни механизми за избягване на санкциите, наложени на Москва от Запада). Въпреки че самите американци опровергават това, икономическият коридор, който ще пресича ОАЕ, Саудитска Арабия и Израел, е и подкана за Риад да последва примера на Абу Даби и да официализира отношенията си с Тел Авив. Ако се стигне до реализация на проекта, инфраструктурното свързване на Арабско (покрай емиратското пристанище на Фуджейра, което гледа към Оманския залив) със Средиземно море (чрез израелското пристанище в Хайфа) ще има стратегическа конотация само по себе си, доколкото по този начин ще се избегне не само Суецкия канал, но и протокът Баб ал-Мандеб във входа на Червено море. Предвид това пък, че Китай се намеси като посредник между Иран и Саудитска Арабия, разговорите за възобновяването на Ядрената сделка между Вашингтон и Техеран изглеждат блокирани, а Риад постоянно покачва цената, срещу която би се присъединил към Авраамическите споразумения от 2020-та г., самата администрация на Джо Байдън е мотивирана в осъществяването на коридора Индия - Близък Изток - Европа, така че да покаже дипломатически успех в региона на Западна Азия на президентските избори за Белия дом догодина.
Този проект, свързващ Индия с Европа през Арабския полуостров, може и да е замислен като алтернатива на китайските такива покрай "Един пояс, един път", но той не може да "прескочи" Поднебесната империя изцяло. Така например Китай оперира определен частен участък от израелския пристанищен комплекс в Хайфа (макар именно Ню Делхи да получи миналата година мажоритарен дял от съвместен израелско-индийски консорциум, който ще управлява самото пристанище на Хайфа). Но ако в Израел Китай менажира конкретен сегмент от сложен пристанищен комплекс, гръцкият такъв в Пирея цялостно и направо е контролиран от Поднебесната империя (и Хайфа, и Пирея са част от разглеждания коридор, макар че гръцкият порт няма да бъде единствената "входна"/"изходна" точка към/от Стария континент, доколкото идентична роля ще изпълняват и други европейски пристанища в Средиземноморието).
По-скоро коридорът Индия - Близък Изток - Европа ще има свойството да афектира други проекти, целящи свързването на Азия със Стария континент. Един от тях, макар и още незавършен в своята цялост, е реален и действащ. Става дума за Международния транспортен коридор "Север - Юг", свързващ Индия с европейската част на Русия през Иран и Кавказ/Каспийско море, който също бе замислен като алтернатива на маршрута през Суецкия канал. Проблемът на тази артерия обаче, освен все още липсваща инфраструктура по иранския ѝ участък, е, че след войната в Украйна потенциалът на Русия като транзитна страна така или иначе намалява (основно заради Средния коридор, свързващ Китай с Европа през Централна Азия и Турция). Друга артерия, която като коридора Индия - Близък Изток - Европа все още е само на хартия, е турският Development Road Project (DRP). Той предвижда свързването на Близкия Изток с Европа през територията на Ирак и Турция (от пристанището на Басра в Персийския залив до това на Мерсин в Средиземноморието). Именно този проект бе една от темите на разговор при интензификацията на дипломатическите совалки между Анкара и Багдад през настоящата година. Коридорът Индия - Близък Изток - Европа обаче сякаш взема вятъра от платната на турския проект. Последното не може да не носи удовлетворение в Ню Делхи, особено когато индийските власти са отчели засилването на политическото и военно сътрудничество в рамките на триадата Турция - Азербайджан - Пакистан.
Войната в Украйна в частност и парцелирането на света като цяло създават вълни, които разместват политическата топография на международната сцена. Но последното издание на форума на Г-20 е показателно за това, че има държави, които успяват да сърфират на гребена на иначе високите вълни. Индия е пример за точно такава. Усещайки натиска на Пекин, поради който Ню Делхи издига бариери пред китайския внос и технологии, южноазиатската страна увеличава дипломатическото си и военно партньорство със САЩ (не само на двустранна, но и на многостранна основа като Четиристранния диалог по сигурността и ученията Малабар). Индия се опитва да капитализира изобщо от стратегията на ЕС и САЩ за смекчаването на риска (de-risking) в отношенията им с Китай, превръщайки се в търсен партньор за обезпечаването на линиите на доставки на Запада. В същото време Нареднра Моди се опитва да превърне руската агресия спрямо Украйна не в пасив, а в актив, възползвайки се едновременно както от вноса на преоценени въглеводороди от Москва, така и от този на военен хардуер с различен произход от руския. Новите хоризонти на сътрудничество със Запада обаче няма да са за сметка на компрометирането на старите връзки на Индия с Русия.
Бъдейки държава - цивилизация, вече официално най-многолюдната страна в света, Индия демонстрира завиден икономически растеж през последната година (от над 7%) и амбициозни геополитически амбиции. Утвърждавайки своята стратегическата автономия, Индия не вижда себе си под ничия дебела сянка: било тази на Китай или на Запада. Но това не е стратегическата автономия на Ню Делхи, позната ни от нейния период от времето на Движението на необвързаните държави. Ако тогава южноазиатската страната е търсила баланса на отношенията посредством политика на необвързване, сега за същото това равновесие се използва точно обратният подход - политиката на многостранните партньорства. Тук става дума за признатия принос на Нарендра Моди, "обърнал" индийската стратегическа автономия с хастара навън. Това не е политика на неутралитет (или на "щрауса", който си заравя главата в земята), която се практикува от други държави, посредством която те оправдават своята изолация и външно-политическа отшелничество, а точно обратното: участие и лидиране в релевантните за страната процеси.
А колкото повече една регионална сила формира поведението си на базата на собствени основания, освобождавайки се от външни корекции, толкова повече тя се превръща в глобална. Ню Делхи, разбира се, все още не е там и няма гаранция, че неговият полет ще има контролирано и приятно приземяване. Но Индия вече е разперила криле и гледа хоризонти, които доскоро бяха отвъд взора ѝ.