Минаха десетина дни след като прогонените от България руски шпиони в расо, во главе с архимандрит-майор Васиан Змеев, затвориха столичния храм „Св. Николай“ и абсолютно незаконно предадоха ключовете на руската посланичка. Сякаш т. нар. руска църква в София принадлежи на посолството.
Красивата малка сграда обаче всъщност принадлежи на Синода на Българската православна църква – иначе Софийската митрополия не би имала никакви основания веднага след изхвърлянето на преподобните руски агенти да назначава български свещеници за служба в храма. Мнозина си спомняме, че през 2013 г. тогавашният скандален пратеник на Московската патриаршия игумен Филип Василцев прогони българските свещеници Симеон Минчев и Николай Нешков, с което сложи край на нормалната българска енория, събираща се в този храм и го превърна в място за срещи на „казаци“ и други чисто политически, по-точно путинистки прояви. До 2013 сградата си беше най-нормален български източноправославен храм, в който се събираха обикновени вярващи, водещи своя енорийски живот. Самото присвояване на храма от страна на Московската патриаршия беше проява на наглост, която мина безнаказано, защото българският патриарх Неофит и митрополитите от Синода са органически неспособни да се противопоставят на каквото и да е руско действие.
Исторически е известно, че църквата е строена между 1895 и 1914 за нуждите на тогавашната руска легация в София. За кратко през 1914 „Св. Николай“ действа като параклис на легацията. В 1915 г. България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили и Руската империя обявява война на страната ни. Бившата руска легация с цялата си собственост, включително и с малката църквичка „Св. Николай“, спира да съществува. Българските власти предават храма на Синода на тогавашната ни Екзархия. Впрочем, точно в 1915 г. българската Екзархия напуска Истанбул и премества седалището си в София. През 1916-17 българските войски нанасят серия поражения на руските експедиционни корпуси в Добруджа и на Солунския фронт. През 1918 г. България е страна-победителка срещу новата, болшевишка власт в Москва и в сключения Брест-литовски мирен договор между Централните сили и Съветска Русия няма никакви претенции към сградите на бившата легация, включително и църквата. През 1924 г. България и СССР сключват споразумение за подновяване на дипломатически отношения, но СССР е атеистичен режим и няма никакъв интерес към сградата на руската църква в столицата ни. Междувременно в зданието служат български свещеници, а основните енориаши са руски белоемигранти, избягали от прекрасния живот в новия Съветски съюз. Това положение не се променя през 1941, нито дори през 1944 г., защото нито личният режим на цар Борис, нито съветските окупатори, нито дори деветосептемврийските превратаджии нямат особен ентусиазъм да се месят в живота на една конкретна софийска енория. Едва с началото на активните мероприятия на БКП и ДС срещу Българската православна Църква от 1948 нататък започва редови тормоз, комбиниран с опити за вербовка срещу всички български свещеници, без значение в коя сграда служат. Но през цялото време от 1915 до 2013 храмът си остава на Софийската митрополия.
Реалният интерес на руските власти към руската църква в София възниква в съвсем ново време – защото тази действително изящна и централно разположена сграда е идеално място за прокарване на новоруското, тоест путинистко влияние под маската на религиозна дейност. Така се стигна до безобразното прогонване на българските свещеници и енориаши през 2013, за което вече споменах по-горе.
Прогонването на шпионина-монах Васиан Змеев от България най-сетне даде повод на сегашния ни патриарх отново да назначи български свещеници в тази нахално отнета българска църква. Нещо напълно нормално. Но ето че свещениците не могат да идат и да служат там, където са назначени, защото руската посланичка Елеонора Митрофанова отказва да върне ключовете за храма. Тя твърди, че „Св. Николай“ била „подворие“ на Московската патриаршия в София. Хубаво подворие, придобито преди има-няма десет години с измама, наглост, самоуправство и заплаха за саморазправа!
Дори не нужно да се задълбава човек много в каноничното право, за да установи, че според източноправославните източници (решенията и правилата на свещените събори), във всеки един град по света може да действа най-много един източноправославен епископ и свещениците на всички православни общности и езици в този град дължат подчинение преди всичко на него. На практика това означа, че руски, сръбски, грузински, гръцки или румънски свещеници в София са длъжни да се съобразяват на първо място с българския патриарх.
Отделно – каква се пада посланичката на Руската федерация по църковните канони – може би Нейно Превъзходителство вече е и Високопреосвещенство, тоест е станала митрополит на София? Може би посолството е синодална палата? Това би направило от руското Външно министерство нещо като Вселенски събор... Хаос, нахалство и абсурди. Остава да присвоим на г-жа Митрофанова чина кардинал-полковник и да ѝ подарим една хубава златна владишка митра, която заедно с пагоните ще ѝ отива изключително много. Митрофорен посланик би било съвсем в традициите на северното „православие“, което очевидно отдавна няма нищо общо с нормалното християнство. Но не е странно, че една толкова причудливо „православна“ Църква като московската е прекъснала общението си с действително православната Вселенска патриаршия в Истанбул. Сред повечето православни християни посланиците обикновено не са част от църковната йерархия.
Дотук историческата и правната страна на въпроса са ясни. Но какво правим? В една нормална държава Софийската митрополия просто би се обърнала към полицията с молба за съдействие и неправомерно заключеният храм би бил отворен до час. Нужен е всичко на всичко един учтив полицай с ножовка или флекс. България обаче не е нормална държава. У нас и патриархът, и митрополитите му, и полицията, и столичният кмет, и изобщо общественият организъм са заразени с руски страх. Страх, че Русия е много страшна. Страх, че не може то така да вземеш да си изпълняваш собствените закони на собствена територия, за да не разсърдиш мечката. Инак мечката ще вземе да нахлуе пак и да те „освободи“ за трети път. В резултат имаме това, което се случи. Горкият патриарх Неофит чак десет години и две седмици след серия от руски дивотии най-сетне плахо и любезно е написал писъмце до руския си събрат, генерал-патриарха Кирил Гундяев. Писмото с най-смирен тон моли за ключовете на храма. Собственикът пита крадеца дали онзи би благоволил, ако обича, все пак да позволи на споменатия собственик да си влезе в имота... ако това не представлява трудност за уважаемия крадец.
Естествено, това писмо няма да има никакъв ефект. Руският генерал-патриарх най-много да си запали пурата с него. Но в софийския Синод дори и този скромен жест на смирена критика е приет като някакъв чутовен радикализъм. Имало е късане на ризи, може би и драматично скубане на бради. Нашите български владици са припомнили на патриарха всички приказки от руския православно-славянски репертоар за Църквите-“сестри“... какво прекрасно сестринство, в което по-младата, но по-едра гони по-възрастната, но по-крехка от собствения ѝ имот. Най-сетне видинският митрополит Даниил чак е сметнал за нужно да гласува с особено мнение против подкрепата, която колегите му оказват на скромното прошение на патриарха си. Горкият високопреосвещен владика на богохранимия, царствен и древен град Бдин! Той сигурно вече се вижда заточен ако не в Диарбекир, то поне в Сибир, задето принадлежи към Синод, осмелил се да ядоса православнейшия генерал-патриарх Гундяев – и затова се застрахова със смешното си особено мнение. Ако руското църковно поведение е конклав на наглеци, то българското също е конклав – но на страхливци. Как ни липсва сега един Морис Дрюон, за да опише смешните страхове, жестовете и апаратните трикове на старците от Синодалната палата... заради една нищо и никаква заключена врата!
Надявам се, читателят осъзнава, че цялата тази абсурдна историйка е само малка част от правните безумия, създавани от руските власти у нас. Църковни или светски, те са еднакво нахални и еднакво не им пука нито за нашите закони, нито за нашия суверенитет, нито за едната кумова срама. Все пак, това са властите на държава, избиваща цивилни украинци, докато аз пиша тези редове. Отново отделна тема е, че целият пореден руски казус, този път с църквата, е достоен за перото на Захари Стоянов и за времето на безкняжието, около 1886-87. Нищо не е мръднало в поведението на Русия оттогава. Сто трийсет и нещо години никаква еволюция, никаква елементарна демонстрация на дипломатичност, такт или уважение. Само удряне по масата. Единствената промяна е, че нашето, българско поведение е станало лакейско. В 1886 Стамболов не би търпял чужд посланик или консул да заключва български църкви и да крие ключовете. Още повече – когато налице е прогонването на шпиони, разкрити от службите ни. С расо или не, шпионинът си е шпионин. И на това отгоре действието се развива в нашата София, а не в тяхната Москва. Не е за пропускане и вероятността шпионинът-монах Васиан Змеев да е оставил в черквата подслушвателни устройство и затова сега посланичката да пази ключа.
Набързо ще спомена, че мои познати от руски произход се опасяват от нагнетяването на русофобия у част от българите. Искам да обърна внимание на тези хора – както този текст, така и всяко отхвърляне на руското политическо влияние у нас идва заради поведението на руските институции, групи за натиск и капитали. Диктаторът, правителството, посолството, финансовите лобита, мафиотите и дори Московската патриаршия просто издевателстват над България при всеки възможен повод. И всеки път нахално твърдят, че били имали право заради историческото ни минало. Че България им е длъжна. Всеки нормален човек би разбрал, че това няма как да се търпи вечно. Ако и когато България се справи с това зловредно руско влияние, то тогава всяка неприязън към отделния човек с руски произход също би се изпарила. Е, разбира се, изтеглянето на руските войски от Украйна също би помогнало. Но във всеки случай не България трябва да бъде обвинявана за затварянето на храма. Руснаците сами го затвориха. На което нямаха право.
Трагикомизмът на историята с църквата е, че тя не е изолиран случай. Руските организации и институции у нас стават все по-нагли от няколко години. Това засяга и отношението им към необходимото премахване на съветския паметник в София, и видимата им подкрепа за най-мракобесните, антиевропейски кръгове у нас. Както в 1886, имаме нужда спешно да си върнем контрола над България от московски ръце. И ако част от това връщане минава през отварянето на една черковна врата, ако ще и с флекс – то си струва.