Нормите на Конституцията са пропити от императивното изискване за градивно съчетание на две начала – защитата на основните права и свободи на гражданите, заедно с основните начала на държавата България като дееспособна национална държава. Именно този съзидателен баланс е предмет на пряка разрушителна атака в сегашния законопроект чрез поредица безотговорни предложения.
Законопроектът на ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС за изменение и допълнение на Конституцията ни се рекламира като някаква закъсняла съдебна реформа. На практика обаче той представлява пряко покушение срещу самата същност на Основния закон – фундамент и стълб на България като национална държава!
В Конституцията е въплътен базисният обществен договор от 1900-1991 година, обединил обществото ни за изграждането на България като демократична, правова и социална държава. Два са определящите постулата на този договор:
- eдиният – върховният принцип за правата на личността, нейното достойнство и сигурност,
- другият – неотменимия дълг да пазим държавното и националното единство на България.
Нормите на Конституцията са пропити от императивното изискване за градивно съчетание на тези две начала – защитата на основните права и свободи на гражданите, заедно с основните начала на държавата България като дееспособна национална държава. Именно този съзидателен баланс е предмет на пряка разрушителна атака във въпросния законопроект.
Със следните повече от безотговорни предложения:
- смяната на националния празник противопоставя датата на Освобождението 3 март на Празника на българското слово, просвета и култура, и на кирилицата 24 май; това, както вече стана пределно ясно, е възможно най-разединяващото обществото начинание и по никакъв начин не „укрепва легитимността и доверието към държавните институции“, както твърдят в своите мотиви вносителите;
- отпадането на конституционното изискване, кандидатите за народни представители и министрите да бъдат единствено български граждани, поставя такива лица в абсурдната ситуация на раздвоена или разтроена лоялност към една или повече чужди държави;
- въвеждането на възможността, без никакви условия и изисквания, граждани пряко да сезират Конституционния съд с искане даден закон да бъде обявен за противоконституционен отваря широко вратата за разрушителна лавина от най-различни съвършено безотговорни искания, подкопаваща елементарната стабилност на правовия ред, основан на закона;
- продължаването на мандата на Народно събрание по време на назначено от президента служебно правителство, създава прекия риск парламентът, въпреки че не може да упражнява парламентарен контрол спрямо служебния кабинет, да взема решения, пряко противоречащи на мерките, предприемани от правителството;
- условието президентът да назначи за служебен премиер единствено председателя на парламента, председателя на Конституционния съд или управителя на БНБ създава изключително остри конфликти по отношение на техния статут и нормативни задължения, както и за блокиране на дейността на всяка от въпросните три ключови държавни институции;
- премахването на изискването президентът да издава укази за назначаване както на ръководителите на трите съставни структури на съдебната власт, така и на други основни държавни служби, премахва конституционната гаранция за необходимата координация и съгласуваност между възлови звена на държавната власт;
- не на последно място, вкарването на норма за „конституционализиране“ на неясния набор „независими регулаторни и контролни органи“ поражда прекия риск от противоречия и конфликти относно компетенциите на правителството и на такива органи.
Същите разрушителни за националната държава са и предложенията на 166-те вносители на законопроекта за промени в съдебната власт:
- премахването на Висшия съдебен съвет като обединяващ орган на двете магистараски колегии и създаването на два съвършено независими съвета – на съдии и на прокурори, е пряк удар по задължителната еднопосочност на работата на съда и на прокуратурата като независими органи на съдебната власт за защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата;
- лишаването на главния прокурор от необходимите координационни надзорни функции пряко води до един вид „феодализация“ на прокурорския институт в рамките на отделните области на страната, изключваща необходимия надзор и отчетност;
- и накрая – превръщането на прокуратурата в чисто политически орган чрез мнозинство в прокурорския съвет, излъчено от парламента, я превръща в оръдие на парламентарното мнозинство, а не в независим орган, защитаващ единствено публичния интерес.
Никак не е трудно да се прозре къде е източника на тази безогледна атака срещу устоите на националната държава, закрепени в Конституцията. Така например още през м. юни т.г. се появи публикация, озаглавена „Край новата кръгла маса предстоят още прегръдки между бившите врагове“ /“Сега“, 13 юни 2023 г./, в която замисълът, авторите, подмолният подход и „план-програмата“ на това покушение са достатъчно прецизно разкрити. Ето и основното в публикацията: „Христо Иванов казваше, че е нужна нова десница – създаде я. Че ПП и ДБ следва да се обединят – обединиха се. Подхвърляше, че „може и с Борисов съюз“ – стана. Сега говори за мини преход на обществото – правиш каквото считаш за нужно, а народонаселението информираш на порции, защото накуп не може да храносмели.“ /добавен курсив – б.а./
След което се изброяват и задачите за изпълнение на замисъла, които по забележителен начин в момента стриктно се изпълняват от така нареченото „конституционно“ мнозинство, слепено от омразата си към демократичното начало на Конституцията и от безогледния си нагон за власт. Ето ги и тези задачи, назовани в цитираната публикация:
- да се отстранят дефицитите в политическия модел на парламентарно управление;
- на конституционно ниво да бъде преструктуриран ВСС;
- фигурата на главния прокурор да бъде изцяло премахната или максимално лишена от йерархични зависимости;
- да се въведе пряката конституционна жалба;
- да се преосмисли модела на служебни управления;
- да се проведе поредица от реформи, свързани със статута на службите;
- да се реформира партийното финансиране;
- да бъде преразгледан Изборният кодекс;
- ревизия на антикорупционното законодателство;
- нов статут на регулаторите.
Днес е лесно да се види как носителите на „този „нов преход“ разбират отстраняването на „дефицитите“ в политическия модел, „йерархичните зависимости“ в прокуратурата, ревизиите в статута на службите за сигурност, на независимите регулатори и т.н. – единствено като безогледен демонтаж на конкретните параметри на работеща национална държава!
С други думи – ни повече, ни по-малко – от предоговаряне на ключови параметри на обществения договор, закрепен в Конституцията на България! Както се сочи в статията, „мачът“ не е просто за съдебна реформа, а за „обществен договор“, за нов преход. Т.е., че вече живеем в съвсем нова реалност, че след „мини прехода“ действителността ще е кардинално различна.
Сега Народното събрание ще гласува и очевидно ще приеме на първо четене въпросния законопроект, носител на този коварен замисъл. На 3-ти октомври т.г. водещата Конституционна комисия в продължение на пет часа изслуша почти единните становища на съюзите и асоциациите на юристи, прокурори, следователи, неправителствени организации и учени конституционалисти, отхвърлящи основните предложения в проекта. В частност бе обосновано становището, че редица от основните предложения са извън компетентността на обикновено Народно събрание и могат да бъдат разглеждани и решавани единствено от Велико Народно събрание.
Като напълно логично заключение, в хода на заседанието на комисията бе предложено /в т.ч. и от мен като автор на внесено в нея Становище с такова настоятелно искане/ законопроектът да бъде върнат на неговите вносители поради очевидното му несъответствие с изискванията на самата Конституция, както и със Закона за нормативните актове. Връщане, изрично записано в Правилника за организацията и дейността на парламента, когато водещата комисия констатира такова несъответствие. Но, разбира се, независимо от явната порочност на законопроекта, в края на заседанието набързо бе гласувано „решение“ той да бъде предложен на пленарната зала да приемане на първо четене.
Но възниква въпросът – къде в цялата тази ситуация е Българската социалистическа партия? Сега БСП се ограничава единствено с мини-декларацията „не подкрепяме“ и „нямаме нищо общо“. И толкоз!
Всъщност няма нищо чудно относно това така изразително мълчание. На времето именно БСП през 1991 г. осигури с мнозинството си в Седмото Велико Народно събрание приемането на Конституцията, като обедини усилията и волята и на широк спектър народни представители от другите парламентарно представени политически сили. Само че този безценен опит още веднага след приемането на Конституцията и в продължение на всичките тези години най-безотговорно бе пропиляван от поредицата изредили се ръководства на партията. В средите ѝ трайно се загнезди превратната теза за порочната същност на Кръглата маса, както и на приетата в резултат на нея Конституция. Като днес вече тази теза се префасонира в твърдения, че тогава е била приета „първата капиталистическа конституция“, че това всъщност е чисто либерален основен закон, а не органично съчетание на същностни демократични и социални принципи и норми като опори на една съвременна национална държава в новите глобални реалности.
Резултатът – днешната липса на всякаква адекватна реакция от страна на БСП срещу настоящия престъпно безогледен поход именно срещу устоите на България като авторитетна национална държава, способна да отстоява своите национални интереси като член и на ЕС, и на НАТО, както и като равноправен участник в дълбинните процеси на трансформация на международните политически и икономически отношения и структури. Не бива да има и сянка на съмнение, чия е основната отговорност за това непростимо политическо „снишаване“ – тя е на днешното ръководство на партията, изцяло погълнато от своя съсипващ БСП курс за превръщането ѝ в треторазрядна, безвредна и удобна за властващата десница формация. В случая – и като мълчалив съучастник в настоящото покушение срещу националната държава България с всички пагубни за днешния и утрешния ден на страната последици!
Което обаче по никой начин не отменя задължението на всички онези, осъзнаващи разрушителната същност на трансформациите, заложени в законопроекта, възможно най-категорично да разобличават и се противопоставят на пълзящия сценарий за превръщането на България в безгласна периферия, подвластна на чужди интереси и повели!
Автор: Георги Пирински, списание „Ново време“