Костадин Филипов: История от Охрид, която говори, но не казва много

Вече четвърт век не преставам да се връщам отново и отново към една репортерска снимка. Правя го всяка година около 13 август, датата, на която край водите на Охридското езеро бе подписан Договорът, с който бе сложен край на въоръжения конфликт между силите на бунтовническата Армия за национално освобождение (АНО) с командир Али Ахмети и силите на армията и полицията на правителството на Любчо Георгиевски, лидер на ВМРО-ДПМНЕ. Документът върна мира в държавата и я запази в нейната териториална цялост.

Това припомня за "Труд" Костадин Филипов.

Снимката, за която става дума, е позната. Изкушавам се да поговоря за хората, които виждаме на нея, въпреки опасенията си, че някои от нещата вече съм изприказвал или написал и бих могъл да се повторя. Какво пък, така да бъде! Събитието си заслужава да се напомня за него и не само сега, когато миналата седмица, в четвъртък, на 13 август се навършиха двадесет и пет години от него. Една четвърт от века си е срок, в който доста неща, ако не и всичко, около причините и мотивите за подписването на Договора би трябвало да е ясно. Но нямаше да става дума за днешна Република Северна Македония, нямаше да става дума за нейните политици и държавници, ако това беше наистина така.

Защото и този път в „юбилейната“ дискусия около кризата през пролетта и лятото на 2001 г. стана пределно ясно, че няма единно и общовалидно мнение какъв бе нейният характер. И различията в становищата идват не по етническа линия, както някой би предположил и както често се случва при оценката и на най-дребното политическо събитие. Край Вардар има такава виртуална координатна система, в която мерилото е етническо и означава, че ако нещо е добро за македонците, то е лошо за албанците. И обратно. Колкото да е остаряла и опасна, тя все още съществува и продължава да изкривява оценката за събитията от пред четвърт век. За съжаление.

На въпросната фотография, направена от умел фоторепортер, личат доста познати физиономии. И местни, от Република Македония, и чужди, но достатъчно популярни, за да не им се обърне внимание. Едните стоят прави, другите, най-важните, с писалки в ръка са седнали зад масата. Впрочем, въпросът за важността е условен, щом като познатият добре и у нас проф. Владо Бучковски, бивш военен министър и премиер на Република Македония днес ще каже, че мирът в страната през 2001 г. е заслуга преди всичко на международния фактор. Ако персонифицираме този „международен фактор“ ще видим британеца Джорд Робертсън като шеф тогава на НАТО, или испанеца Хавиер Солана от ЕС, или пък посредниците в уреждането на конфликта - американеца Джеймс Пардю и французина Франсоа Леотар.

Все отбор юнаци от онова време, някои от тях вече покойници. Като Джеймс Пардю, който в Скопие стана известен, че в Школата за полицаи край затвора Идризово беше хвърлял чиниите с храна в столовата заради оплакването на курсантите албанци, че не се съобразяват с техните религиозни чувства на мюсюлмани и им сервират ястия със свинско месо. А въпросната школа трябваше да покаже, че равенството между етноси и по-точно между македонци и албанци в подготовката им за обща полицейска работа в изпълнение на Договора от Охрид вече е в ход и върви добре. По този начин Пардю, който после стана посланик на САЩ у нас, беше дал своеобразен знак, че колебания при изпълнението на Договора от която и да е от страните няма да се толерират. Ама било прекалено, ама било драматично и недипломатично, съвсем по американски. Ето, че двадесет и пет години оттогава това се помни.

Около масата седят петима мъже. В средата е президентът на Република Македония Борис Трайковски, човекът и политикът, който има една от най-важните заслуги за убеждаване на обществото за нуждата от прекратяване на конфликта. Мнозина от патриотично настроените македонци и досега не могат да му простят тази му роля, лепейки му посмъртно етикета „предател“.

Две години и половина от онзи 13 август, в една мъглива утрин на 24 февруари 2004 г. самолетът, с който Трайковски и хора от неговия президентски екип пътуваха за международен форум в Босна и Херцеговина, се разби в един от ридовете край Мостар. И днес от време на време се появяват писания, че катастрофата не е била случайно натрупване на негативни метеорологични обстоятелства и че има външна преднамереност за нея. Но кое край Вардар е изчистено и изяснено докрай, та и гибелта на Борис Трайковски? Все в тази мъглявина на конспирации се пробутва и фактът, че един от неговите съветници по международната политика и сигурността в последния момент е отказал да се качи на самолета.

Аха, значи е знаел нещо, а може би е и част от заговор? Този съветник на Трайковски години след неговата смърт спечели президентските избори на 5 май 2019 г. и влезе в неговия кабинет в резиденцията под хълма Водно над Скопие. Казваше се Стево Пендаровски.

Вдясно от Трайковски с мрачен израз на лицето седи Любчо Георгиевски - и той с писалка в ръка. И до днес тогавашният лидер на управляващата ВМРО-ДПМНЕ и премиер не може да се примири с подписването на Договора, въпреки че съзнаваше неговата неизбежност. А може би още тогава си е давал ясна сметка, че със същата неизбежност неговото излизане от властта, а и от политиката изобщо, предстои. Както и се случи. На следващата 2002 г. въпреки яростната кампания, която Любчо направи, неговата партия и той лично загубиха катастрофално от социалдемократите на Бранко Цървенковски.

Към сметката на управлението му в рамките на четиригодишния мандат избирателите сложиха не само кризата през 2001 г. и нейното разрешаване, а и последиците за цялата република и обществото от бежанската криза от Косово две години по-рано. Слободан Милошевич, диктаторът от Белград си беше отмъстил на младия премиер в Скопие за публичните изказвания, че ще намали сръбското влияние в Република Македония, стоварвайки хиляди косовари край границата и задължавайки властите в Скопие да се грижат за тях. През есента на 2003 г. на конгреса на ВМРО-ДПМНЕ в Охрид Георгиевски излезе от политиката. Сега е бизнесмен и анализатор.

Вляво от Трайковски е лидерът на СДСМ Бранко Цървенковски. Искал или не (а защо да не е искал?) той лично и неговата партия са големите печеливши от края на конфликта и подписването на Договора. Съдбата му поднесе властта на тепсия, не, на поднос със сребърни инкрустации. На редовните парламентарни избори на 15 септември 2002 г. СДСМ спечели убедително и пое управлението на държавата. В записките си от онова време съм отбелязал, че дори не е било нужно Цървенковски и екипът му да хвърлят пари за кампанията, защото загубата на Георгиевски и ВМРО-ДПМНЕ беше предизвестена.

Имаше и българска намеса - Иван Кръстев, поканен да помага на СДСМ за изборите, бе дал идеята, взаимствана от опита на СДС у нас, когато на последния митинг преди вота хората да бъдат разположени така, както по дължината на Цариградско шосе, тогава още булевард „Ленин“. Впечатлението бе многократно по-силно. После, през 2004 г. след гибелта на Трайковски, Цървенковски спечели президентския пост и отвори вратата в ръководството на СДСМ на кмета на Струмица Зоран Заев, който влезе там с парите си.

Вдясно от Любчо Георгиевки е Арбен Джафери, лидер на Демократичната партия на албанците и коалиционен партньор на Георгиевски. И днес много македонци, както и тогава, съжаляват, че са нямали политик като албанеца Джафери. Кризата намали влиянието на неговата ДПА, но идеята му за „консенсуална демокрация“ до голяма степен се вписа в Договора от Охрид. Смееха му се, подиграваха му се за тази идея за институционално споделяне на политическа мощ между етническите общности в държавата така че нито една голяма общност да не се страхува, че другата може политически да я съкруши. В Договора бе вкаран и защитен механизъм за това - Бадентеровото правило, което сега, четвърт век след онзи 13 август, днешните управляващи искат да „ревизират“. Джафери плати цената - лична и партийна, за стремежа си всичко да бъде договорено чрез консенсус и по мирен път. Той вече не е между живите, а ДПА е в клинична смърт.

Петият човек крайно вляво е Имер Имери, лидер на Партията на демократичния просперитет, която се роди като конформистка и клиентелистка формация, и като такава замина в историята. Тогава имах чувстото, имам го и сега, че е на масата само заради баланса. Двама на двама, две на две. Имери също отдавна е покойник.
Прибирам снимката. До догодина, около 13 август.