Искам да спя, да не излизам никога от дълбокия кладенец на съня. Душичката ми спи, цялото ми малко същество крее, обаче е шест и половина сутринта и баща ми ме е разтърсил безпощадно, за да разтягам едни пружини, донесени от Съветския съюз. Те, впрочем, досущ като самия Съюз, са малко хлабави, не вършат никва работа, само маркираме. Над всичко обаче е България, аз обичам България, това е новата повеля, тя току-що е навършила "пълнолетието" от 1300 години, според официалната линия. Онзи ден баща ми ме води да видя как се строи няква голяма сграда, която почти е готова.
Мама е приготвила закуска, ама надве-натри, защото и тя бърза, великата социалистическа жена, експерт, антрополог и домакиня. Закуската е заводски хляб с две парчета розов мек салам, нещо такова.
Соц-феодализмът в училище
Опитвам се да ѝ съобщя, че училището е малко тъпо, че са ме „назначили“ за отговорник по „културно-масовата част“, щот съм бил прочел най-много книги в целия клас, все едно се състезаваме. Аз не желая да отговарям за никаква културна и масова част, не доразбирам какво се очаква от мен. Подмятам с пълна уста, че приличаме на някакъв феодализъм – според мен съм станал васал на отрядния председател. Майка ми се подсмихва и ми казва: „тва да не си го казал на класната, че не знам“.
Аз съм близо на десет, мъничък фрийк. Едно от любимите ми неща е да ходя с трамвая до „Славейков“ и Столична библиотека, където лелките ме обожават. Пускат ме да разглеждам прашните рафтове, да седя по турски между редовете, докато с любопитство „изследвам“ книги, и към 2-3 следобед учтиво ме гонят.
Към 4 се прибирам. Няма никого. Баба ми чисти входовете на пет блока наоколо, но сега разхожда двегодишното ни бебе, сестра ми, и това е „моето време“, в което си пускам една от шестте касетки (пардон, петте, тази на “Блек Сабат“ касетофончето ми я сдъвка), и си представям, че съм я Робърт Плант, я Мик Джагър. Не съм ги виждал още, освен на неясни черно-бели снимки, натурално разменени срещу цветни топчета. Моят приятел Тони крещи отдолу, налага се да изиграем бърз мач срещу отбора на 13-ти блок, после свиря на пиано, и още по-после почвам да си уча. Вечеряме. Навън вече се спуска нощта. Баща ми е леко свъсен, гледа в една точка.
Забравих нещо ключово: на Кирчо от вход Б, бъдещият финансист и хедж-фонд рейдър Кирил Георгиев, са му купили уокмен, но – за беда – няма откъде да си вземеш батерии. И преди да се прибера, слушам в упование как Дио „вие“ с удебелен глас „Die Young", защото батериите свършват. Ма си е ентъртейнмънт, кво. А Кирчо е със залепени с тиксо очила, защото легнал да чете тухлата „Кръстоносци“ на Сенкевич, ама задрямал и тя паднала върху му и му счупила очилата. После баща му го набил и такива катастрофи.
На парти с "танци"
В петък ще има парти у Станислава. Чакам го както християните чакат „грабването“ в Рая. Ще има малки сандвичета, швепс и запотени от притеснение „танци“ със самата Станислава. Може би дори ще се целуваме, кой знае. И цялата там плява от сорта на „Дейвид Копърфийлд“, нали, но на мен не ми се иска да ровя из нея.
А пък утре е четвъртък, 15 октомври. Още един ден. Той вероятно ще ми донесе повече удовлетворение. Само трамваят да дойде навреме. Но днес е 14-ти и след пружините почва моят детски саундтрак на апокалипсиса – „от кога се е, мила моя майно льо, зора зазорила“, точно в 7 и петнайсет. Това е моментът, в който тръгвам за училище – пеша, без значение дали е минус сто, плюс нещо или пък е паднал метеорит.
В двора на училището участвам в поредната масова организирана тъпотия, в нашия случай наречена „ведрина“, при която почти цялото полузаспало училище размахва вяло ръце, имитирайки учителя по физическо, който се е изтупал в чисто нов „анцуНг“ от ЦУМ, соц-имитация на „Адидас“, ма с две, а не три ленти на канта. И после се почва една, да не ви разправям – купища безсмислици по най-различни предмети, които евентуално, ама много евентуално повишават общата култура, и нито грам практичност или поглед в бъдещето. На фона на великата българо-съветска дружба, която славим до възбог, както и некви заблудени партизани. Hell on wheels - дет вика Стивън Кинг в най-великата си книга - „Гняв“.
"Защо детето нещо не е в ред"
Обаче соц-феодализмът (не послушах мама и го казах на некво пионерско сборище и ми намалиха поведението, даже извикаха баща ми да се обяснява защо детето нещо не е в ред, пък той не се ядоса, даже ме прегърна и май се насълзи) иначе си го бива. Имам безформени кафяви „джинси“ (тогава така им викахме на corduroy pants, некви рипсени панталони), цветен плакат на моя тогавашен идол Марио Кемпес от световното 1978 как се радва, петте касетки и три плочи (без приказките) – две на Моцарт (Хафнеровата и неква друга със серенади) и една на Райна Кабаиванска, която смятам за най-красивата жена на света, с черна шейсетарска прическа на корицата, пее контесата в „Дама Пика“ и май Мими на Пучини, не помня точно.
А, притежавам и един малък Тоблерон.
Господи, колко е хубаво, викам си, но веднага се сепвам, защото Гъдуларова по физика каза, че няма господ.
Ама, честно, не е ли? Утре пак ще играем футбол, ако се съберем достатъчно хора, пак ще трябва да обичаме бебето, което животът ти е натресъл и ваште вече не ти обръщат внимание, пак ще молиш „биоложката“ да ти пише поне 4. Има защо да се живее.
Да. Плюс книги, понякога кино (даже дават „Империята отвръща на удара“, аз съм Ландо Калрисиан и съм предател, ама харесвам принцесата), пуканки от чичо Влад на Орлов мост, малко борба за рок-музика (баща му на Борко от нашия блок бил в Унгария на почивка и му донесъл плочата “Emotional Rescue”на Стоунс, много тъп албум).
Толкова беше хубаво?
В центъра, на площад „Ленин“, даже продавали „Кока-Кола“, ще идем да опитаме. И по-красивото: няма компютри, смартфони, стрийминг-платформи, Интернет, купища футболни мачове през уикенда, стресът от хиляди и хиляди стоки, няма молове, дрехи, чудеса, двеста вида сладолед, екскурзии до Рим, Мале или Кавала.
Няма го проклятието на неограничеността, непоносимата лекота на самостоятелните решения, ужасът от безкрайния избор, красотата на личното мнение.
Толкова беше хубаво.