Стефан Мавродиев – един от най-популярните български актьори, на 27 март официално ще бъде въведен в компанията на малцината носители на награда „Икар“ за изключителен творчески принос към театралното изкуство. Твърди, че не е очаквал жеста на Съюза на артистите и може той до голяма степен да е случайност, но от друга страна в присъщия си духовит стил признава, че го приема като комплимент, който отговаря на истината. „Съдържанието на изречението е правилно - може би действително става дума за някакъв принос“, казва ексцентрикът, закръглил в края на миналата година 7 десетилетия, почти 6 от които са свързани с актьорската професия, а повече от 4 – с трупата на Младежкия театър.
След повече от 60 роли в киното и сигурно двойно повече на сцената, в момента Мавро може да бъде аплодиран в спектаклите „Г-н Балкански“, „Любов и пари“, "Летище", „Деца на света“, а „Търси се стар клоун“ с участието на триото някогашни състуденти Стефан Мавродиев, Марин Янев и Илия Добрев миналата година обра най-важните номинации „Аскеер“, включително и тройната за водеща мъжка роля. Преди броени дни пък беше премиерата на „Вятърът в тополите“ - най-новата постановка с участието на великолепна тройка, в чиято актьорска конфигурация вместо името на Илия Добрев е включено това на друг ветеран, Доси Досев.
В специално интервю за Факти.бг най-новият лауреат на престижния „Икар“ Стефан Мавродиев говори за щастието да си артист и за малшанса да си човек на духа точно в България и точно сега...
Търсят ли се днес стари клоуни, г-н Мавродиев? Доволен ли сте от творческата си заетост в момента?
Самият факт, че непрекъснато правим нови и нови спектакли, означава, че мястото ни е в редиците на днешния ден. В действащата част на деня. Нещата, които играем, са много добри като драматургия. Режисьорите, с които работим, са много по-млади от нас, но явно виждат в нас възможност да направят тези произведения по начин, по който те искат. В тоя смисъл ние сме точните хора на точното място в точния момент.
Изпитва ли уважение българското общество към професионализма и опита? С времето повече ли стават онези, които ви разпознават и поздравяват на улицата, или оредяват?
Навремето бяхме много, много, много известни благодарение и на театъра, и на киното, и на телевизията. Но имаше един период, в който нашето кино тотално пропадна, а телевизията въобще не се занимаваше с култура, а само с глупави риалитита и това безкрайно посредствено, отвратително шоу, наречено политика. Културата не знам в коя глуха я набутаха... Сега имаше и крачки в правилната посока с няколко сериала, които направиха – част от тях успешни. Но има опасност отново да залитнат в оная пошлост, наречена всекидневен живот. Защото всъщност никой не си гледа работата, а се занимават с клюки, злословене, говорно отмъщение и самоизтъкване.
Живеем във време на самозванци и самодейци! Това са хората, които са ярко изявени в „общественото пространство“ в кавички. А пък нашата работа е такава, че този, който присъства в залата - той е нашето общество. Нашата публика, слава Богу, се върна инстинктивно към театъра. Усещането ми е, че това е нещото, което в края на краищата е смислено, истинско, живо. Ние се стараем да бъдем верни на този живот, даваме всичко от себе си и това винаги е било така. Винаги съм казвал, че това е реалният ни живот – не битът, не буквалистиката, свързана с плащането на сметките. Усещането за живеене е в нашата работа...
Сега, когато сте на 70 ли идват по-сладките роли, или когато бяхте на 30-40?
Аз съм изиграл толкова много, много, много неща... Съжалявам, че сегашното поколение няма представа от онова, което сме играли. От друга страна, това, което играем в момента, е достатъчно достойно и сериозно, за да могат да разберат какво представлява театралната традиция в България. Ние сме тези, които по някакъв начин пренасят традицията: следващите поколения са ученици на нашето поколение... Тоест, нямам никакво чувство, че съм засегнат от новото време, че то ме е изоставило...
С други думи - хубави роли за добрите актьори винаги е имало...
Ние минахме през много големи трудности. За целия български театър беше жесток период, но особено за нас в Младежкия - дълги години нямахме сграда; палиха залата, където играехме... Минахме през всемирната гадост – а тя е натрапчива и фантасмагорична, нагла и си прави, каквото си иска! Но е добре все пак човек да се постарае да не се оставя тя да си прави с него, каквото си иска... Това ни е борбата. Пък, и от друга страна, това ми е истински интересно. Нашият театър си запази духа.
А какъв вятър вълнува вашите тополи на тия години? Кое е предизвикателството, тръпката на мига?
Просто така се казва най-новият ни спектакъл. Пиесата на французина Жерал Сиблера е за трима ветерани от Първата световна война. Последните им години в старчески дом са малко незавидни, но те имат себеусещането, че са ония, които са били. Човешко е - смешно и тъжно едновременно. Всъщност човек живее със себеусещането си, а то е онова от времето, когато е бил дете. Благодарение на него може да живее, иначе би било страшно... Вятърът в тополите е точно онова нещо – чистият въздух за душата. Той я опреснява, дава й възможност да си хвърчи по нейните си мечти, които са истинският живот на човека.
Имаше ли вълнуващи, куриозни, незабравими общи случки между вас тримата с Марин Янев и Доси Досев по време на работата над спектакъла?
Какво да разкажа... Всички минахме през грипове – някои по-тежки, други по-леки, но всичките бяхме натръшкани. Освен това аз накрая паднах на сцената и си цапнах капачката на коляното, та сега накуцвам... Винаги се минава през препятствия, които може и ние сами да си ги поставяме, обаче може и да ни ги поставя някое малко дяволче, което си прави майтап с нас, с нашите усилия. Нашият път е винаги доста комплициран. Всеки има различен начин на дишане, на живеене, на мислене и правенето на представление означава намиране на общ живот. Представлението става представление, когато се създадат реални взаимоотношения в пиесата. Това е пътят - дълъг процес, изискващ време и много, много, много психическа и духовна енергия.
Важно ли е приятелството и общото минало за представянето на актьорите на сцената? Има ли значение дали сте истински близки помежду си или сте просто колеги?
Тук не може да има никакви рецепти. Понякога сме ставали приятели, именно защото сме се събрали в някакво представление. А може и да сме най-близките приятели, обаче пак да имаме проблеми. Всяко представление е изграждане на един нов свят, в който се създават нови взаимоотношения. Предишните не важат. Приличат си по нещо, обаче са други. Този процес е най-важен, за да заживее на сцената нещо пулсиращо, истинско, въздействащо. Създава се организъм, който трябва да се поддържа при всяко следващо представление.
Случвало ли ви се е често да се влюбите в сценичната си или екранна партньорка? От Холивуд през Чинечита` до киноцентър Бояна се случват такива работи...
Е-е, ми то е нормално. И при мен винаги е било така. Пак казвам, правенето на представление е по-истинското живеене от другото и често пъти стават този вид неволни фриволни „грешки“, които са плод на хвърлената емоционална енергия в работата. А любовта какво е? Това е емоция, която се превръща във фиксидея. Но прекрасна фиксидея, която дава полет и криле. Вятърът в тополите, общо-взето...
В предишен наш разговор цитирахте фраза от ваше стихотворение - „Мечта не се държи в ръце“. С коя мечта не искате да се разделите?
Човек живее реално с мечтите, а не с това, което е наоколо. Нашите мечти са свързани винаги с оня миг, в който се случва „нещото“ на сцената или на екрана – имаш усещане за своята свобода, за своята истинност. За това, че си по-истинският „ти“, отколкото в другото време. Това е контактът с публиката, който е истински. Истинското нещо се нарича мечта... А иначе, за другите мечти, примерно да спечеля не знам колко си милиона – това не е лошо, само че няма да се случи. М-д-а-а...
Имате ли все още вдъхновение за поезия?
Аз общо-взето нямам кой знае какво да измисля, защото нещата, които са се случили през годините, са изчерпани в тия 6 книги, които съм си позволил да издам. Те доста ясно очертават онова, което е светът за мене. Вече достатъчно много съм разказал. Сега мога да пиша, примерно, поръчкови поеми и от време на време го правя, когато някой има рожден ден или годишнина. Последните две са за годишнините на колегите ми Илия Добрев и Иван Несторов...
Усеща ли се в театралната зала „злобата на деня“?
Не, публиката си гледа, тя играе с нас. Винаги съм казвал, че главният герой в един спектакъл е публиката, не сме ние. Ние я предизвикваме тя да започне да „играе“ и когато това стане, значи и представлението е станало. Тя се превръща в нас. А иначе за злобата на деня - ние гледаме едни непрекъснати ужасяващи простащини, които наричат политика. Нищо общо няма с държавността; това е надлъгване за някакви избори. Откровено се вижда за какво става дума - за битка между диви животни, които се ядат за надмощие, а хората са използвани да гласуват за тях. На това му викат политика?! Политика няма! В България политика няма и общо-взето почти никога не е имало, защото нищо в края на краищата не зависи от нея, оказва се... Политиката у нас е мътната вода, в която някои ловят риба.
Явно сте омерзен от политическия пейзаж около нас...
Навремето имаше политика, независимо че тя е била от гледна точка на една идеология, която сега така или иначе отричат. Това отричане върши работа всъщност най-вече на мошениците. "Свободата" е за айдуците. Едно време имаше друга перверзия, друга гадост, но имаше и опит да се създават опори, понятия - тоест някакъв вид политика. Естествено, диктувана от големия брат... А сега ни диктува другият голям брат: ние сме непрекъснато обект на интереси, на комбинации и каква роля да играем в някакви други интереси и комбинации... Толкова е жалко. Не можем да говорим за политика, защото това значи да имаш ясна национална доктрина - какво търсиш в това световно пространство, какво място виждаш за себе си... А ние разрушихме къщата си – разрушихме това, което имахме... Ние сме самоубийци, самопречещи си хора...
Защо само рушим, а не умеем да надграждаме? Да не би да сте привърженик на теорията за „лошия материал“?
...Когато отпадна страхът, който беше внушен по някакъв начин от една политическа система, отпадна като че ли част от българския морал. Значи моралът се е крепял на страха: ние сме възпитани, добри, внимателни благодарение не на друго, а на нашия страх да не ни се случи нещо. И сега, при положение че всичко това вече няма значение и се кълнем в ценностите на демокрацията, свободата и най-вече на правата на човека, излиза, че...правото на човека да ти се „изсере“ на главата е свещено. И това непрекъснато се прави...
Извинявайте, за какви права на човека говорим?! За каква справедливост ми говорят – за тяхната справедливост! Съдът е унищожен - той е в служба на личните интереси. Това даде възможност да бъде унищожена икономиката, селското стопанство, културата е срината... Чии съображения бяха тия?! На демокрацията и свободата ли?? Свободата да присвояваш каквото си искаш и да си безнаказан?! Свободата на твоята безнаказаност ли?! Ето, това е адът на България... Това, че на политическия живот се гледа като на бизнес, като на средство за печелене на пари, е чудовищно. Жал ми е, защото тази страна има невероятен потенциал, много талантлив народ сме, но той се омърляви и опошляви от политическия въздух.
Стефан Мавродиев
актьор