Късметът каца на рамото на Олег Ковачев още когато е 9-годишен: избират го за главната детска роля във филма „Рицар без броня“, където се изявява пред камерата редом с титана Апостол Карамитев. Оттогава екранният симпатяга Ваньо е пораснал с няколко десетилетия и е натрупал сериозна творческа биография, но...без да изгуби чувството си за хумор и самоирония. В казармата разбира, че не става за сцената, а ВИТИЗ произвежда театрални артисти без гаранция, че някога ще се снимат във филм. Така избира операторското майсторство, но скоро се преориентира към режисурата. Тя е много по-блага - можеш да си оправиш гащите, докато друг движи камерата, шегува се той.
Олег Ковачев, набор 1955, е сценарист и режисьор на множество документални ленти, сред които няколко с емблематични заглавия - „Сини шампиони“, „Голямата синя магия“, „Балада за Гунди“. Те са свидетелство за огромната му страст към футболния „Левски“ в добро и в зло, в здраве и болест. Политиката също никога не му е била безразлична, особено когато може да я обагри с доза артистизъм. Неотдавна, през ноември, името му пак нашумя, когато бе „арестуван“ по време на двата паралелни митинга на управляващите и опозицията за мерене на електорати, защото носел нож за рязане на торта към БНТ, където е режисьор на предаването „Бразди“.
После се оказа, че сам е пуснал майтапа във Фейсбук. Не изпуска обаче и сериозните неща от ръцете си: специално за Факти.бг Ковачев разкри, че създава детско арт студио „Малки таланти ОК“ и подготвя нов амбициозен филм за отбора на народа. Още няколко важни щриха към историята на човека, останал в спомените на поколения българи като момченцето от „Рицар без броня“.
Г-н Ковачев, след „Рицар без броня“ имате в биографията си поне десетина филма като актьор и най-малко 30 като режисьор. Защо обаче публиката продължава да ви свързва най-вече с вашето първо превъплъщение?
Аз имах късмета или пък нещастието първата ми роля да е най-доброто, което съм направил в живота си. Благодарение не толкова на мен, колкото на това, че сценарист на филма бе Валери Петров, режисьор – Борислав Шаралиев, оператор – Атанас Тасев и няколкото отлични актьорски попадения в лицето на Апостол Карамитев, Мария Русалиева, Цвятко Николов, който играеше баща ми... Късмет беше и това, че аз не се смущавах от камерата – те затова ме и избраха сред 500 деца. И до днес не мога да си го обясня: сега се притеснявам повече, отколкото тогава. Съвкупността от тези хора сътвори много хубав филм и в периода 1966-1967 г. аз получих 2 огромни световни награди за най-добра детска роля – в Москва и във Венеция. Тогава имаше няколко фестивала в целия свят; сега са няколко на ден и сигурно 2500 годишно. Но по онова време бяха 10 и 4 от тях – най-великите, сред които Венеция и Москва. Не че особено ми е пукало, бил съм на 10 години. После съм играл в доста филми, никога обаче не съм достигал това ниво, въпреки че много си харесвам ролите и в Най-дългата нощ“, и в „Най-добрия човек, когото познавам“... Та така се получи, че аз не мога да избягам от ролята си в „Рицар без броня“, въпреки че минаха близо 50 години от тогава. И в един момент спрях да бягам. Като бях на 30, ми беше малко криво от това, но сега вече свикнах и нямам нищо против. Приел съм го като даденост.
Как се работеше с тогавашните големи имена в киното, които в много отношения си остават ненадминати и до днес? Съзнавахте ли с какви специални личности сте заобиколен?
Както казах, не се притеснявах нито от камерата, нито от тях. Сега си давам сметка, че не съм се държал с много голямо уважение към тия хора. Беше дошъл някакъв – пуши цигара, подслушва ме какво говоря като репетирам ролята и вика: тука текстът не е така. Казах му, че ние, децата, не си говорим така, както е написано. А той бил Валери Петров! И пренаписа голяма част от репликите от книжовния си литературен език – вкарахме и жаргон, и разни малко просташки песни, които пеехме по онова време децата. Естествено, после изрязаха местата, които не бяха за пред камера... С режисьора Борислав Шаралиев се работеше малко по-трудно, защото беше много строг, поначало не съм го виждал усмихнат, винаги изискваше, все не беше доволен, все цъкаше. Добре, че Никола Рударов беше втори режисьор, та от време на време го „смекчаваше“ с шеги. То не е било и лесно да се работи с нас: ние бяхме една тайфа от много деца – десетина и повече в някои епизоди. Но пък екипът беше огромен, сигурно поне 100 души, имахме си и гледачка – една учителка се грижеше за нас да не правим бели.
Какво си спомняте от общуването с великия Апостол Карамитев, който фактически е бил един от първите ви учители в занаята?
Тогава първите ми впечатления бяха – да, виждал съм го някъде, но чак да съм бил много впечатлен – не. Повече ме впечатляваше това как другите се държаха с него – с огромно уважение, просто като към някакъв древен мъдрец. 7-8 години по-късно, когато бях пред казармата, пак се срещнах с него и си дадох сметка колко е заразителен смехът му, колко бързо ходи... Това никога няма да забравя: тоя човек ходеше като робот, тъй като беше и висок, вървеше с крачка, която никой не можеше да стигне по улицата. Всички, които са били близо до него, твърдят, че така е и живял – като че ли е предчувствал, че на 50 години ще си отиде... Много приятни и много тъжни спомени имам с него, но поначало животът е такъв, низ от тъжни и весели моменти...
Възможно ли е някой от актуалните актьори да догони стъпките на този гигант от сцената и пред камерата?
Може би, ако издържат на темпото и си запазят нивото, каквито са сега. Пред Захари Бахаров, Владо Карамазов, Деян Донков – пред тия, които са сега модерните артисти, има два пътя: или да се хванат с евтини шоу програми срещу високо заплащане и да загубят завинаги ореола, който донякъде са си създали, или поне 10-15 години да успеят да се задържат на върха. Не ми се ще да казвам, че е невъзможно между тях да има един бъдещ Георги Георгиев-Гец или Апостол Карамитев, Черкелов, Калоянчев. В момента не ги виждам, но те са много млади. За да станеш толкова велик актьор като тия, за които говоря, трябва да мине време и да се задържиш на върха не 2, 3 или 5 години, а поне 25... Те са умни момчета, трябва да изберат между повечето пари и по-малкото, но по-качествени роли.
Защо в момента като че ли няма толкова успешни филми за деца и с деца, както по ваше време, през 70-те и 80-те години, когато киното ни като цяло беше във възход?
Първо, авторите нямат спокойствието да мислят и да пишат. Навремето в Киноцентъра сценаристите бяха на заплата и можеше 2 години да пишат сценарий. Можеха да им го одобрят или да не им го одобрят, но те имаха заплата. Същото беше и за режисьорите. Имаше филми, които се правеха по 2 години – половин година само течеше кастинг или проби, както се наричаше тогава. Сега това го няма: авторът трябва да пише много бързо, ако иска да яде нещо и, ако случайно му дадат пари, за да го направи, той трябва да заснеме целия филм за 15-20 снимачни дни, да го монтира за още месец и да го пуска. Аз също съм започвал да пиша сценарий за детски филм, но не е лесно – ако намеря свободно време да го завърша, няма да имам какво да ям, сложни са нещата... А и не знам в момента, ако се направи филм с деца – ми те децата ги няма на улицата! Тоя филм трябва да е или за някое училище като „Революция Z”, или за някоя компютърна зала. Улиците са пълни с автомобили – не че има нещо лошо в това, просто животът стана такъв. Моите деца бяха последните, които имаха някакви дворчета и си играеха на стражари и апаши, докато моя внук просто не го виждам на улицата как и с кого би си играл...
Чувам обаче, че въпреки трудностите вие самият ще започнете да „ръкополагате“ нови невръстни рицари на изкуството, да откривате и шлифовате малки таланти. Как ще стане това?
Това е моя стара болка. Но с всяка година човек помъдрява и мисля, че вече знам как да го направя. Така че на 15 март Студио „Малки таланти ОК“ отваря врати. Как се прави куклен и драматичен театър, как се рисуват комикси и анимационни филми, как се става радиоводещ или водещ на шоупрограма – на такива неща искаме да учим децата. Но ние всъщност няма да сме учители и ученици. Ние ще сме майсторите и нашите чирачета, които ще се учат на занаята. Имаме прекрасни преподаватели в 15 дисциплини. След няколко седмици с децата ще се съберем да измислим общ сценарий за документален филм – те ще кажат дали да прилича на „Под прикритие“, или да е с училищна тематика, или нещо друго. След това ще го пуснем в интернет, а защо не и по някоя телевизия?! Ще режисираме и заснемем игрален филм (Борисовата градина е на 100 метра от студиото), в който ние ще играем главните роли. Ще поканим и някой известен артист да ни партнира. После ще монтираме и ще озвучим филма си. Накрая ще го покажем на щастливите родители и на многобройните си фенове. Актрисата Ина Попова ще води с по-големите кандидат-студентски курс за НАТФИЗ, ще има занимания по пластични и приложни изкуства и какво ли още не. Първото условие за майсторите, които са при нас, е да обичат да работят с деца, защото това е изключително специфично. И да са читави хора, които имат какво да им кажат, та малките да добият самочувствие и от чираци да станат калфи, а по-късно може би и майстори, докато се забавляват.
Кои са чисто човешките послания, които ще им предадете? За какво днес на малкото човече е нужна броня?
В днешния живот бронята може би се нарича култура. Защото простотията изключително много ни заля във всички области на живота, не е само чалгата – виждате в политиката какво става. Трябва тези деца да разберат, че им е нужна броня култура. Да ги възпитаме да имат чувство към изкуството, да се вълнуват от една картина или хубава музика – това се опитваме да правим чрез забавление и удоволствие. Да им осигурим спомени, които след 20-30 години ще бъдат безценни. За да ги споделят със своите деца, които кой знае с какви компютри ще се занимават тогава... Девизът ни е: обич и светлина, които да даваме на дечицата. Казвайте и на вашите деца, че много ги обичате: това е важно и за тях, и за вас. По наше време ми се струва, че хората трудно казваха „обичам те“. Имаме голям дефицит на позитивни чувства и на любов.
И сега времената далеч не са преизпълнени с обич и светлина. Вие сте познат с критичното си мислене, с живото си отношение към всичко случващо се. Как ще коментирате ситуацията у нас?
С една дума – отвратителна. Нямам друга дума. Такова омерзение не съм изпитвал досега, все съм се надявал, че нещо ще се случи. Даже вече не знам кой е крив и кой е прав. Аз съм си харесал едните и това е положението – сините, демократичните сили. Но това, че бъркаха много и се провалиха, е факт – имат много хитри съперници, които сега ни управляват. А когато се съберат алчност и хитрост наведнъж... От `89 съм тръгнал по първите митинги и сега сто и кусур дни марширувах по жълтите павета, но престанах, защото е безсмислено да си правим фестивал на интелигенцията. Ще чакаме Дядо Иван да ни освободи (иронично). Ние все чакаме някого – сега не знам кой ще дойде. Само дано да не е Путин. Но той си има други проблеми и предполагам, че ще забрави за нас... Такъв е нашият народ, мекушав е. Казваха ни от парламента: не се ли виждате, че сте 2000 души протестиращи, а цяла България мълчи?! Ами за Априлското въстание колко са излезли – да не са били 100 хиляди?! И там са били 3-4 хиляди, другите са се крили... След като съдия от процеса срещу Васил Левски става министър след Освобождението, какво да говорим...
Не мислите ли, че ако суверенът – народът, имаше възможност да избира 100% мажоритарно своите представители, омразното политическо статукво най-сетне би се променило?
Не ми харесва как сега избираме народните представители, защото в тоя парламент познаваш 50 души максимум, другите изобщо не ги знаеш кои са. Но не съм наясно дали качествени независими кандидати ще бъдат допуснати: аз не мога да си представя, че политическите партии ще спрат да издигат техните си кандидати. Ако например в Банкя издигнат Бойко Борисов, кой да се бори с него?! Въпросът не е толкова в начина, по който се гласува; според мене проблемът е в манталитета български: да взема аз властта, пък гледайте тогава, синковци, какво ще ви се случи! Дали си издигнат като партийно лице, или като независим – важен е моралът, важно е да си почтен човек. Има ли морал, ще има държава. Но политиката явно обезчестява хората, тъй като, влизайки в някоя партия, ти приемаш нейните постулати. Спомням си, през 90-те исках да ставам член на СДС и ме извикаха на някакво партийно събрание: там почнаха да вземат думата и да държат едни речи, все едно се намираме на манифестация или на конгрес на БКП..., само че тия викаха „Дайте сега на ония да им видим сметката“...
А какво става с вашия любим „Левски“? След 100 години славна история той сякаш преживява небивала криза.
„Левски“ е създаден в много тежки години: току-що е свършила Балканската война, задава се световна. Близо 20 години са минали, преди за пръв път да стане шампион. Ненапразно го наричат отбора на народа, защото наистина той се е създал като на шега, от само себе си, не с някакъв указ. И е най-обичан – от професори до хамали, хора на тежкия физически труд. Това е изключителен феномен: тази обич не само не намалява – става все по-силна! Особено сега, когато отборът е в сериозна криза – не само игрова, но и финансова, всички левскари трябва да сме близо до него. По-младите, по-горещи глави искат той да бие на всяка цена. За мен е по-важно нещо друго: да оставим историческа диря от днешния ден, защото след още 100 години никой няма да знае нищо за сегашните играчи на „Левски“ и за тия, които преди 5 години влязоха в Шампионската лига, ако ние не създадем един филм. Ако през 1964 г. някой беше направил филм за 50-годишнината, сега щяхме да можем да видим „на живо“ как са играли, какво са мислили и говорили онези големи футболисти. Пък и не само футболисти: и в баскетбола, борбата, щангите имаме олимпийски, световни, европейски шампиони. Просто ще бъде непростимо след 20-ина години, когато сегашното поколение спортисти вече няма да са активни, да няма историческа справка, документ какво е било.
Да разбираме ли, че вие като кинодокументалист вече сте се заели с тази задача?
Преди 20 години направих филм за 80-годишнината на „Левски“, но го заснех някак академично. Сега ще го направя повече като емоция – за голямата любов към „Левски“. Сценарият е много готин, но все още е тайна. Ще вкарам много архивни материали, фотографии. Участвам в конкурси към Националния филмов център, към Столична община, търся пари за 80-90-минутен филм. Да вземеш най-добрите професионалисти и най-добрата техника е скъпо. Надявам се, че и БНТ ще удари едно рамо, но сама няма да може да го продуцира. Ако „Левски“ не беше в такава страшна финансова криза, те щяха да дадат някакви средства, но сега имаме само морална и логистична подкрепа: намират ни хората, които ни трябват, свързват ни с феновете на отбора. Правим контакт с по-заможни левскари бизнесмени поне за начален старт, защото сега снимаме на добра воля – колеги, приятели идват със своята техника и снимат без пари... През май и юни предполагам, че конкурсите ще бъдат финализирани. Ако успеем до края на тази година да произведем филма с работно заглавие „Само Левски“ ще бъда изключително щастлив.
Какво им липсва на новите поколения футболисти в синия клуб, за да се превърнат в легенди като предшествениците си, колкото и утопично да звучи?
Първо нямат дух. Левскарският дух го няма. Излиза, че парите и духът не са едно и също. Защото тия взимат много повече пари, отколкото преди 30-40 години другите можеха да си представят изобщо. Гунди за класирането в Мексико беше получил 1000 долара премия от Футболния съюз, а сега играят за 10 000 на месец, отделно премиите, и пак нямат дух. Някога са оставали след тренировка да бият по 100-200 фаула или по 50-100 дузпи. Сега дали има такъв играч?! Не ми се вярва. Пък и не може да вкараш 7 чужденци в отбора и да искаш те да се раздават за него. Те са професионалисти и знаят, че и при равен пак ще си вземат парите.
Футболистите в момента обичат отбора по-малко, отколкото зрителите го обичат. Защото дали има и двама-трима истински левскари вътре?! А левскарят се ражда и си остава такъв. Обикалял съм провинцията, когато преди 10 години направих филм за Гунди. Има хора, които са го виждали само веднъж, но няма да забравят това никога. Разправяли са ми, че в София, когато Гунди е вървял по улицата, го е следвала манифестация от стотина души – просто само ходят след него ей така, а ако могат да го пипнат пък, вече ще е върхът. Та тая голяма любов трябва да бъде направена на кино – да бъде усетена и всеки левскар да си има в библиотеката вкъщи диск с тоя филм. И когато след 50 години, неговите внуци направят следващия филм, да го сложат до този.
Олег Ковачев
режисьор