Неотдавна имах повод да напиша из страниците на „Труд news“, че политическата криза е криза на личностите и безличията, които им се е паднало да (опитат да) управляват държавата. Не е криза на парламентарното управление, не е криза на конституция (опазил ни Бог!), не е и криза на демокрацията или републиканските принципи. Тя е криза на липсата на капацитет у нашите „първи партийни и държавни ръководители“, простете препратката. Държавните ни мъже и жени са кризата. Не е системна, а персонална. Кризата си има имена, ЕГН-та и адреси. Не слушайте шаманите, които често водени основно от собствените си интереси, не спират да бабуват как трябвало да изхвърлим бебето, заедно с мръсната вода.
Врачуват политическите врачки как, видите ли, трябвало президентска република. Твърдата ръка щяла да ни управи. Хубаво. Ама като искате твърда ръка, драги шамани, защо не идете в държава с такова управление? Защо не поживеете малко я в Иран, я в Русия, я в Северна Корея? Там твърда ръка да искаш. Седят си нашичките в европейския ни дом и говорят как трябвало с еднолично управление да се случвали работите. Брех, ти да видиш. Ако оставим настрана дълбокото ми убеждение, че концентриране на властта в едни ръце, ще ни превърне в балкански Беларус, то трябва и друго да им кажем на шаманите.
Първо, вашата няма да се случи. Излишни са напъните, успокойте си страстите и си живейте живота, желанието ви няма да се сбъдне. И второ, в състояние на настоящата тежка личностна политическа криза, какво правим с едноличното управление? Нима си мислите, че една личност, колкото и да е добра тя, е застрахована от дефицити, които да се отразят на цялата страна? Точно обратното е. Единствената гаранция, че няма да си саморазпуснем държавата, както упорито се опитваме, е да търсим съгласие, разговор и диалог. С диктат и тропане по масата няма да стане. Общо взето да искаш президентска република, защото има междуличностна политическа криза, е като да искаш да излекуваш счупен пръст с ампутация на ръка от рамото.
Вижте, няма да стане нито със смяна на избирателната система, нито с разрушаване на парламентарната демокрация, нито с президентска република, нито с монархия, нито с други такива екзотики. Ще стане с работа. Ама много работа. С много усилия, болезнени и неприятни, но неотменими. Никой никога никъде и по никакъв не е получил и задържал щастието в ръцете си, ако то е плод на житейска случайност или на чужда заслуга. Успехът, драги приятели, започва, завършва и се случва само с полагането на огромни усилия, планиране, отново с полагане на огромни усилия, талант, отново усилия, капацитет и пак усилия. Седят нашите политици и някак очакват нещата да се случват без тяхната намеса и без техните усилия. Сякаш са избрани не да управляват, а да си седят на едно място и благата да им се сипят на главите. И това докато говорят как никога няма да се коалират с този, няма да управляват с онзи, няма да правят това, няма да правят онова. Хубаво. Кажете какво ще правите. Кажете с кой бихте работили. Кажете за какво сте, не против какво сте, това го разбрахме. Ситуацията е - те ни повтарят как не искат да правят нищо, а ние сме изненадани, че не искат да правят нищо. Няма визия, няма разговор, няма дебат. Само едно замерване с нелицеприатности из студиата и надпревара по рунтаво попържане на опонента.
С други думи, проблемът е в системния интелектуален дефицит. Живеем във време на когнитивен упадък, който кара филма „Идиокрация“ да изглежда като документалистика. Той се забелязва навсякъде, защо да не се вижда и в политиката? Нашите политици, и тук невинни няма да ме прощават, са в момента неспособни да генерират стабилност и диалог. Трета година караме, в която управлението е в състояние на пълен блокаж. На какво се дължи това? На конституцията? На марсианците? На рептилите? Или на личностната непособност на хората, съставляващи политическото съсловие, да вършат елементарна работа. Последното не е въпрос. Баба ми, лека u пръст, казваше, че не трябва да избираме никога хора, които като видим и чуем оставаме с ясното усещане, че са неспособни да дадат хляб на вързано куче. Мъдра жена беше, а явно повече хора имат нужда да го чуят този съвет.
Имаме днес политици, които изглеждат, говорят, държат се и са в действителност такива тежки неможачи, че съм сигурен, че ако им разменим обувките сутрин, няма да могат да си излязат от вкъщи. И ние очакваме тези хора да помогнат на държавата си? На обществото си? Няма как да стане. Не могат, уважаеми. Не-мо-гат. Ако можеха, щяха, но не могат и затова не правят нищо съществено. Какво мислите си се крие зад всяка партийна мантра, че само те са способни да управляват? Нищо друго освен опит да се маскира собствената им несъстоятелност. То е очевидно, че никой не може да управлява сам. Но те продължават да дърдорят из студиата как само те сами щели били да спасят света. Ситуацията е - те не го избират домоуправител във входа да стане, той ти вика „аз знам как да реша проблемите на Галактиката“. В този ред на мисли е очевидно - каквато и система да имаме, каквато и конституция да имаме, след като ни управляват хора, които не могат, нещата просто няма да се случват. Не е проблем на космоса, че ракетата не може да излети.
Това казано, трябва все пак и нещо важно да отбележим. Политическата криза днес може и да не е конституционна, но това може бързо да се промени. Конституционна криза имаме тогава, когато или конституцията не дава отговор на въпроса какво да правим в тежка ситуация, или тогава, когато зададеният параметър от конституцията се суспендира неправомерно. В този смисъл много е лесно политическата криза да прерастне в конституционна. В момента не е непременно такава, но може да се случи. Просто политиците, ако започнат да третират конституцията като нещо пожелателно, а не задължително, тогава се отварят портите адови и оттам могат да изпълзят всякакви чудовища.
Неприятен прецедент в тази посока се създаде при отказа на президента да подпише указа за назначение на служебния кабинет на Горица Кожарева. Личностните оценки за този или онзи в персоналния състав на този проектокабинет са легитимни от политическо гледище. На политическия терен всеки може да раздава каквито си иска оценки. Но е напълно недопустимо такъв тип междуличностен конфликт да прераства в аргумент за неспазване на конституционната норма или за отлагане на избори. Последното, прочее, е една от най-опасните стъпки във всяка демокрация. Уверен съм, че до крайности няма да се стигне, но създаването на такива прецеденти е опасно и допълнително внася нестабилност в цялата политическа каша, забъркана от партийните централи.