В Русия репресират хора заради изказано различно мнение. Днес един от начините да изразиш несъгласие там е да мълчиш. Защо е важно да чуем мълчанието на тези, които така се противопоставят на режима. От Анна Наринская.
Съветски гражданин и американец спорят в коя страна хората са по-свободни. "У нас всеки може да се провикне от площада пред Белия дом, че Рейгън е глупак", казал американецът. А съветският човек му отвърнал: "Че и при нас всеки може да извика от Червения площад, че Рейгън е глупак!".
Този виц е стар почти колкото мен. През годините остроумието на човека от Съветския съюз е пораждало у мен различни възприятия: веднъж съм го вземала за проява на наивност, преминаваща в глупост; друг път ми се е струвало пример за лицемерие; после като остроумен начин да поставиш на правилното място събеседника, който не иска да разбере контекста. А днес определено вече го смятам за квинтесенция на отчаянието.
Наказание за мисловно "престъпление"
Какъв вид протест по принцип е възможен, когато протестите са напълно забранени? И - за да продължа тази мисъл - какво би се считало за протест в такава една ситуация?
Поглеждайки назад, осъзнавам, че съветският герой от анекдота силно е преувеличил границите на своята свобода. Да крещиш от Червения площад, че "Рейгън е глупак" може да бъде само част от организирано събитие. Едно солово изпълнение със сигурност би завършило с протокол за провинение, ако не и с нещо още по-лошо, като например принудително психиатрично лечение. В края на краищата да обявиш еднолично Рейгън за "глупак" може да се сметне не само за злонамерена инсинуация, но и за демонстрация на неуместна свобода на духа.
Русия на Владимир Путин репресира гражданите си с много повече страст, отколкото Съветският съюз от времето на гореспоменатия анекдот. Какво поле за действие остава на тези, които не са съгласни? Какво може да се направи, когато самото мнение, съображение или оценка - всичко това се наказва, и то често не с някакъв протокол, а със затвор?
Сред безкрайния поток от лоши новини, които ни заливат, но нямаме време да вникнем в тях, присъдата, която московчанинът Юрий Коховец получи за това, че е отговорил на въпросите в проведено на улицата проучване на общественото мнение, не получи достатъчно внимание от обществото.
На въпроса за отношението му към войната в Украйна той отговори, че не я подкрепя и че това не е отбранителна, а агресивна война от страна на Русия. За този свой искрен отговор на въпроса за случващото се в Украйна Коховец бе осъден на пет години и половина в наказателна колония - за разпространяване на "фалшиви новини" за руската армия. Така за пореден път се сбъдва пророчеството на Оруел, че ще има наказания за мисловно престъпление. Искреният отговор на въпроса "Какво мислите за това, което се случва?" се оказва криминално престъпление в днешна Русия.
"Достатъчно е само да премълчиш"
В ситуация, в която честното изразяване се изкоренява със силови методи, а артикулираната лоялност към режима е почти единствената гаранция за успех (поне в хуманитарната и художествената области), мълчанието става особено важен похват.
Много добре разбирам как звучи това: мълчанието придобива особено значение. Как звучи за онези, за които (както и за мен) етичният постулат, формулиран през 1960-те години от Александър Галич, се е превърнал в част от вътрешния ни свят: "Колко лесно е да станеш палач: достатъчно е само да премълчиш…"
Въпреки че именно Галич, ако го слушаме внимателно, предлага възможността да се освободим от този праволинеен подход. В същия текст, който изобличава съглашателството, има една фраза, за която напоследък често се сещам: "Колко пъти сме мълчали по различни начини, но не "против", а "за"!"
Убедена съм, че в днешна Русия много хора мълчат "против". Да, това мълчание не е достатъчно, то практически не е достатъчно за нищо, но заслужава да бъде чуто.
Когато мълчанието е "против"
Понякога това мълчание може да бъде изразено с жест, с някакъв знак. Един от най-ярките примери за такъв знак е "случаят Пазолини". За да не бъдат обвинени в гей пропаганда, издателите на книга за живота на италианския публицист и режисьор почернят онези места в книгата, свързани с неговия "нетрадиционен" любовен живот. Параграфи, дори цели страници, покрити с черни линии.
Книгата за Пазолини е най-известният, но не и единственият пример за това как издателите, макар и да не нарушават това подивяло (няма друга дума за това) законодателство, все пак заклеймяват самото съществуване на цензурата. Почерненият текст показва, че тук има нещо, което на вас, руските читатели, не е позволено да прочетете.
Разбира се, книгоиздаването е една от редките сфери, в които подобен жест е технически възможен (а дори и там мисля, че дните на подобен фронт са преброени). Никой няма да забележи изрязани сцени във филм или да отбележи, че изпълнителят на главната роля, който е попаднал в черния списък, е бил подменен (във вече заснет филм) с друг изпълнител, което благодарение на новите технологии вече не е изолиран случай в руското серийно производство.
Не говори "за", мълчи "против"!
Руската система използва всички ресурси, за да изтласка нежеланото - теми, факти, хора. Става все по-трудно, даже невъзможно да се противопоставяш на това и същевременно да останеш свободен и с поне някакъв доход.
Вече повече от година не съм била в Русия и не мисля, че скоро отново ще отида там. Но, подобно на много емигранти, не преставам да мисля за страната си. Кореспондирам си с приятели, които са останали в Русия, опитвам се да следя не само разрастващите се репресии, забрани и ограничения, но и все още съществуващата (разбира се) зона на "обикновения живот".
Наистина е опасно да изразяваш мнение "против", когато си в Русия. Но все още е възможно да не се говори "за". Все още е възможно да се мълчи "против". И мисля, че е важно да чуем това мълчание.
Анна Наринская е журналистка, режисьор на документални филми, кураторка на изложби и изследователка в Института за човешки науки във Виена