Божидар Чеков: Как станах милиардер?

Повечето български и чужди автори пишат научно-фантастични романи. Разпускат в творчески домове, получават субсидии от фондации, които в последствие ги награждават. Произведенията им в повечето случаи са посветени на обречени герои, болни от Алцхаймер, Паркинсон или Цироза. Някои от тях дори се самоубиват преди края на романа. Не успявам никога да прочета повече от 2-3 страници на творбите им въпреки масивните реклами публикувани в медиите.
Защо? Защото съм заклет оптимист и отказвам всякакво потискащо произведение, което насажда отчаяние и вдъхва безизходица. И така с научно-фантастичната методика успях да добия самочувствието на милиардер, без да имам Bentely или Maserati.
Френски приятели ме запознаха с техен близък от български произход. Човекът беше към 90 годишен, но физически и умствено изглеждаше с 20-30 години по-малко. Вратата ми отвори прислужничка, той ме чакаше в обширен салон. След като ме изгледа с проницателен поглед на бижутер, богаташът от български произход ме покани да седна срещу него и разговорът започна. Баща му бивш министър от правителството на Богдан Филов, пратен от Народния съд в лагер, успява да избяга. Пет години след него, бъдещият милиардер, който ще нарека Димитър Митковски, заедно с майка си и по-малкия си брат също стигат до Париж, по начин които той не ми описа, поради липса на време. Баща му е бил член на "Демократичния сговор" и един от ръководителите на Демократическата партия. Телефонът звънеше непрекъснато и секретарката му не спря да му поднася бележки с имена на чакащи го хора. Докато не разговаряхме аз разглеждах огромния апартамент и оригиналните картини на италиански майстори, които бяха окачени на стените. Апартаментът се намираше по средата на авенюто, което свързва Айфеловата кула с Триумфалната арка. Говорихме на френски, защото майка му им била забранила да говорят български. Споменах нещо за правото на всеки човек да ползва заслужено пенсия един ден, но той ми отговори със широка усмивка, че тази "социална измислица" не го засяга. "Истинският човек - каза той - никога не излиза в пенсия!" Общо взето Митковски ми се радваше като дете, което е срещнало съученик 70-80 години след като са били първолаци. Довери ми, че аз съм първият българин, който среща и ме покани на обяд в края на месеца.
И още на другия ден моя милост заплува в бъдещия научно фантастичен роман. Първо изпуснах самолета за София. Веднага се попитах, един милиардер как би постъпил на мое място - би ли се ядосвал и тюхкал? Едва ли. В София открих, че съм си забравил слънчевите очила в Париж. Отново се попитах, ако Митковски си забрави очилата дали ще се ядосва? Сигурен съм, че щеше да си купи нови. И аз постъпих като него. Със самочувствието на милиардер купих дори два чифта. Едни за четене, други за слънце. С ключа на колата - същата работа. Не го намирам, изглежда съм го загубил. Е, един ключ - ще поръчам нов! Самочувствието с което ме зарази милиардера от български произход, не ми дава да се ядосвам, а да пиша само положителна "научна-фантастика". И ще продължа със сигурност защото Митковски не ми каза всичко. Даде ми три визитки, една от които на негова банка. Научих от различни източници, че състоянието му надхвърля няколко милиарда. Парите му не ме интересуват. Човекът ми достави удоволствие, сигурен съм, че и аз на него.
Съзнавам, че награда за този вид писания вдъхващи оптимизъм и възхищение не се получава, но въпреки това - ще продължа.